Забрави ме, ако можеш: Защо е хубаво да не помним всичко

П редставяте ли си как бихте се чувствали, ако можехте да си спомните всичко, което ви се е случило през живота ви досега? Е, за някои хора това е реалността, с която трябва да живеят.

Изберете произволна дата и американският художник Нима Вейзех ще може да ви каже какво е ял, как е бил облечен, какво е било времето и кой е бил до него в киното. Вейзех просто не може да забрави нищо... дори и да иска!

Как успява да запомни всичко с такива подробности? "Доколкото знам, не е напълно сигурно какво причинява това", казва Вейзех пред "Обзървър".

Всъщност Вейзех принадлежи към малка група хора, страдащи от хипертимезия, така наречения синдром на "суперпаметта".

Подобно на него само няколко десетки души в света имат HSAM (акроним за Highly Superior Autobiographical Memory), т.е. те помнят (започвайки от определена дата) всеки детайл от преживяното и са в състояние да извикат спомените си без никакви усилия. Невероятен потенциал, дар от съдбата, нали? Или не е така?

Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес вече ни е предупредил, когато е написал "Фюнес Паметливият": способността да се помни всичко, тази чудодейна памет, която позволява на някои "щастливци" да запазят всяка подробност, наистина е завидно качество, но крие и някои неудобства.

Всъщност, въпреки че на пръв поглед Иренео Фунес, главният герой на аржентинския разказ, е гений, а чудодейната му памет е изключителна дарба, Борхес не се колебае да ни запознае и с другата страна на монетата. Историята на Фунес е изпълнена с възходи и падения, в която Борхес подчертава неспособността на главния герой да оцелее, смазан от тежестта на собствената си памет.

Борхес си дава ясна сметка за това още през 1944 г.: тъгата, болката, поражението и загубата оформят и нашите спомени, а при хората с хипертимезия тези тъжни ретроспекции са ярки и точни. Спомнянето на всичко всъщност може да бъде истинско осъждане.

А има и друг фактор, който трябва да се вземе предвид, освен емоционалния. През 1944 г. светът все още не е бил подложен на постоянното информационно претоварване на съвремието.

В постоянното роене, породено от данните и информацията, които ежедневно попадат в мозъка ни, способността да забравяме ненужните детайли и да изхвърляме тази ненужна информация изглежда странна, но тя е единственото средство, с което разполагат възрастните, за да получат достъп до нови идеи и нови концепции.

В този шедьовър на ефективността, какъвто е човешкото тяло, всичко изглежда е програмирано така, че да ни гарантира оптимално ниво на благополучие, дори и паметта ни. Как работи паметта?

С прости думи: мозъкът получава информация, кодира я, филтрира я и след това решава дали да я консолидира, изхвърли или реорганизира в зависимост от нуждите ни.

За да направи това, мозъкът използва няколко стратегии. Една от тях включва свързване на новата информация с контекста, в който сме я получили.

Например, ако срещнем даден човек за първи път, много е вероятно мозъкът ни да го свърже с мястото, където се е състояла срещата, защото най-вероятно следващият момент, в който ще трябва да си спомним за него, винаги ще се случва в същия контекст. Умно, нали?

Ясно е, че има и минуси: ако срещнем този човек отново извън контекста, в който сме го срещнали, много вероятно е дори да не си спомним лицето му.

Тази мозъчна стратегия е обект на изследване на университета Бонд, ръководено от Оливър Бауман, Джесика Макфейдън и Майкъл С. Хъмфри. Показвайки на извадката няколко двойки изображения на предмети и среда, авторите са успели да подчертаят два основни аспекта от функционирането на нашата памет:

За мозъка ни е по-лесно да запомни даден обект, когато той е показан в същата среда, в която сме го видели за първи път, което се усложнява, когато го поставим в различна среда. Ако никога преди не сме виждали въпросния обект, трудността да го идентифицираме в среда, различна от първоначалната, се увеличава значително

Д-р Бауман, ръководител на изследването, представя и граничния случай на хора, страдащи от хипертимия, като Фюнес Борхес или Вейзех. Това, което е наблюдавано, е, че този синдром причинява сериозни трудности при справянето с ежедневието.

Хората, които страдат от хиптимия, не са в състояние да се концентрират изцяло върху настоящето и, което е странно, да запазят в паметта си конкретни данни за неща, които не преживяват пряко. Казано по-просто, те си спомнят всичко, но само ако сами го преживеят.

На физиологично ниво, независимо дали става въпрос за краткосрочна или дългосрочна памет, процесът, който стои в основата на създаването на спомените, е все същият. Когато запомняме нещо, се създават синаптични връзки между нашите неврони, особено в хипокампуса. Когато тези връзки отслабнат, тогава се задейства механизмът, който контролира забравянето.

Подложен на нови стимули, мозъкът ни ще създаде нови връзки, които ще презапишат предишните. Пол Франкланд и Блейк Ричардс, изследователи от Университета в Торонто, твърдят следното: създаването на нови неврони, започващо от стволови клетки (т.е. от онези клетки "майки", за които все още не е определена функция в организма), може да доведе до генерирането на нови връзки в хипокампуса, които презаписват предишните връзки, а оттам и предишните спомени.

Двамата канадски изследователи се опитват да отговорят на този въпрос, като анализират възможната невробиологична динамика, която е в основата на подбора и премахването на спомените.

Според двамата изследователи значението на забравянето е равностойно на това на запомнянето: всъщност паметта не служи, както погрешно мислим, за съхраняване на цялата информация, а за оптимизиране на решенията ни, когато сме изправени пред избор. "Ако се опитвате да се ориентирате в света, мозъкът, който постоянно е натоварен с противоречиви, а може би и променени с течение на времето спомени, много по-трудно ще взема решения въз основа на правилна информация", обяснява Ричардс.

Затова те завършват, като заявяват колко много това функциониране на паметта е необходимо за хората, защото с това непрекъснато "обновяване" на полезната информация. Това позволява на мозъка да организира на неврологично ниво работата, както и способността да се учи и развива - накратко, да организира живота си. Ето защо запомнянето и забравянето са две съществени фази на мнемоничния процес: само чрез забравянето на ненужните спомени паметта ни става "интелигентна", ефективна и възприемчива.

Следователно, независимо дали изборът е интелектуален или емоционален, само чрез забравяне паметта ни е в състояние да определи кой е правилният избор за нас. Това означава, че забравянето не е грешка в програмата на паметта ни, а основен механизъм, за да може всичко да работи ефективно и да ни позволява да се адаптираме към нови ситуации, като се отказваме от информация, която вече не е актуална или която дори може да е подвеждаща.

Ето защо понякога ни се струва, че паметта си прави шеги с нас. Когато не си спомняме нещо, първият ни импулс е да изтъкнем стреса и умората като отговорни за забравата, но макар тези фактори да оказват частично влияние, забравата в действителност не би била нищо повече от отговор на мозъка ни на необходимостта да преснеме спомените, да запази само това, което смята за полезно.

В случай че не става дума за истинска патология (за която важат други съображения), изглежда, че всички трябва да се успокоим и да не изпадаме в паника (и най-вече да престанем да мислим, че внезапно сме остарели) . Защото много учени, изглежда, са съгласни по този въпрос: забравянето на малки неща не само е нормално, но дори е добро.

Това се потвърждава и от проучване на Колумбийския университет в Ню Йорк, по-конкретно от Центъра за изследване на болестта на Алцхаймер, обобщено в труда "Забравяне: Ползите от това да не си спомняш" на д-р Скот Смол, директор на центъра, който обяснява причините за психическото благополучие, свързано със забравянето.

Според изследването информацията, която мозъкът ни смята за безполезна, всъщност представлява пречка за психичното ни здраве: без нея (т.е. забравяйки я) мозъкът ни може да мисли по-добре, да взема по-добри решения и да го прави по-бързо.

"Нормалното забравяне, балансирано с адекватна памет, ни дава по-гъвкав ум", казва д-р Скот Смол. Забравянето означава, казано на лаишки език, премахване на ненужната информация, за да се освободи място за това, което наистина е важно. Паметта и забравянето работят заедно, в равновесие.

Други преди него също са го усещали. През 1890 г. Уилям Джеймс, един от основателите на американската психология, казва: "В практическото използване на нашия интелект забравянето е също толкова важно, колкото и запомнянето." В края на краищата, как бихме могли да мислим за бъдещето, ако влагаме толкова много умствени ресурси в миналото?

Както казва д-р Моше Бар, директор на мултидисциплинарния Център за изследване на мозъка "Гонда" в университета "Бар-Илан": "Паметта всъщност е по-скоро инструмент за оцеляване, отколкото платформа за забавление. Ние използваме опита си, запечатан в паметта, за да предвидим и подготвим следващите събития и срещи."

Така че не се притеснявайте: независимо дали става въпрос за ключовете от къщата, ПИН кода на банкомата, онази безпогрешна парола, която сме избрали за електронната си поща, или името на "онзи актьор, да, хайде, онзи, който е направил този филм заедно с онзи другия", не паметта ни се разколебава, а мозъкът ни изпълнява дълга си и се бори за нас.