М ила сцена в парка: есенно слънчице, деца и майки, приятна глъч.
„Хайде миличко, дай си играчката на другото детенце и то да си поиграе с нея…“, напевно казва майката. Детето обаче не си дава играчката, тя умело я взема от ръцете му и отново с напевен гласец „така трябва…“ я подава на другото дете.
Миличкото реве като за световно, горкото, само така може да изрази гнева си към този така популярен възпитателен модел:
„Трябва да правиш компромиси!“
За съжаление, компромисът, облян в позитивна окраска, е възприет като задължително поведение за оцеляване в джунглата на детската площадка, училището, брака, обществото. Поредният капан, но не за оцеляване, а за обезличаване в стадото на социума.
Ще бъда още по-директна: Компромиси не трябва да се правят, не и по начина, по който всички ги разбират и който е описан в Уикипедия: „Ограничаване на своята лична свобода и пространство за сметка на съответната страна, произхождаща от семейната, служебно-трудовата и обществената среда, без да се търсят и очакват дивиденти за това“. Дай си играчката и не реви!
Към какво води компромисът?
Доколко можем да ограничаваме себе си за сметка на другите?
Възможно ли е нищо да не търсим и нищо да не очакваме?
Компромисният човек щастлив ли е?
Бракът в компромиси щастлив ли е?
И какво ще е това общество от компромисни хора?
Компромисът е отнемане, доброволно отнемане от себе си на правото на лично мнение, изява, решения, време, пространство, отношения, мечти, любов, щастие, всичко.
Как тогава искаш в живота да получиш това, което сам си отнемаш? Как искаш той, тя, другите да те уважават и зачитат мнението ти, ако самият ти не го отстояваш, а постоянно отстъпваш от него?
Всъщност, в основата на компромисното поведение са неумението да заявиш себе си и страхът от промяна. Ако изобщо знаеш какво искаш и каква е твоята същност. Защото, приучено от рано да прави компромиси, детето не развива усет за собствените си предпочитания, нагласи, таланти и силни страни и няма смелостта да отстои себе си.
Същото това детенце, но вече пораснало, изправено пред избор за житейски и професионален път, не знае какво иска и следва предначертаното от родителите му. Драпа по този път, напряга се, но все нещо не става, няма сили, грохва – провали, бърнаут, депресия, паник атаки, зависимости – ясен сигнал на душата и тялото че това не е неговият път, а компромис със себе си.
„В брака трябват компромиси!“ и „Заради децата…“
са най-популярните лъжи и оправдание за страха от промяна. Щастливи няма, живее се по инерцията на компромиса, прераснал в безразличие и тихо отчаяние, страдат всички, най-пострадали са децата: няма как двама души подтиснати от годините компромиси да възпитат щастливи деца. Компромисът запазва статуквото брак, но не прави хората щастливи. В брака трябват не компромиси, а общуване – откровено, живо – ментално, емоционално, физическо общуване. Общуването е придадената стойност, компромисът е дефицит.
Друг пример: Той/Тя, притиснат от страха да не е сам/сама, и да не изпусне биологичното време за разплод, или просто защото „трябва да има някого“, живее в компромисна, безлична връзка. Душата копнее за любов, реалността е брутално битова.
Компромисът става всекидневие: компромисна работа, компромисни приятелства, отношения, дрехи, дом, вещи – като нащърбената чаша за кафе например.
Оправданието за компромисното поведение винаги е доброто намерение в името на някаква възвишена цел: заради децата, родителите, семейството, приятелите, „какво ще кажат другите“, в името на светлото бъдеще... Все велики залози, в името на които си струва да провалиш живота си, вярвайки в другата философия на доброволното нещастие: „всички правят така“. Нямаш право на играчка!
Но как да се разбираме с хората, ако не отстъпваме? Как правилно да правим компромис?
Не става въпрос за отстъпване, а за осъзнаване. Правилният компромис е осъзнатият личен избор. Осъзнат като лично решение и изговорен с хората към които е насочен. Аз избирам да отстъпя – осъзнато, премислено, със самочувствието на лично решение, а не с усещането че отстъпвам.
Да обясниш на детето защо е добре да си даде играчката и до какво може да доведе това – нов приятел, игра с неговата играчка – и да го оставиш то само да реши. Така се възпитава личност с характер, а не поредната тухличка в стената.
Да осъзнаеш, че този брак/връзка е твой личен избор и няма нищо общо с благородната отдаденост към децата, е болезнено откровение, но е наложително и лечебно за цялата семейна система.
Да осъзнаеш, че пътят на корпоративната Голгота не е твой избор, може да е още по-дезориентиращо, но е началото на ориентир за новото ти Аз: поне вече знаеш какво не искаш. Да си признаеш, че се проваляш, не защото не постигаш желаните резултати, а защото не следваш душата си, е най-катарзисното откровение, и път към обновление.
Компромис и личен избор са две диаметрално противоположни позиции на съзнанието. Компромисът е продиктуван от страх, ограничаващи предубежденията, срам и невротична вина. Личният избор е осъзнатост кой си, свободата да вземаш решения и сила да поемеш отговорност за тях. Компромисът води към невроза, личното решение към развитие.
Всекидневно в кабинета си работя с хора, жертви на компромисния живот. Състояния на генерализирана тревожност, панически атаки, страхови неврози, ОКР (Обсесивно-компулсивно разстройство), депресия са болезнено ясните сигнали на тялото и душата за необходимостта от промяна. Промяната започва с откровеност към себе си, безкомпромисна като хирургическа операция, излизане извън измамната сигурност на компромиса. Не, не е леко и няма да бъде, но е път напред – към правото да живееш собствения си живот.
Вижте още:
Когато сексът е издигнат в култ, а потентността - криворазбрана и деформирана
