Насилие без поука и история без смисъл в „Сикарио 2: Солдадо“

„Абсурдно прости“ сценарии – това е определението, което Тейлър Шеридън дава на историите в написаните от него пълнометражни филми, а причината, която изтъква за това определение, е, че иска да се фокусира изцяло върху персонажите и личностите на екрана.

В ограничената си филмография дотук Шеридън се придържаше към тази философия и тя не му донесе нищо друго, освен универсално критическо одобрение и номинация за „Оскар“. „Сикарио“, „На всяка цена“ и „Дивата река“ регистрираха и задоволителни финансови постъпления за малките продукционни бюджети, които се изискваха за тяхната направа.

Но както се досещате по употребата ми на минало време, Шеридън не остава верен на досегашната си творческа философия в „Сикарио 2: Солдадо“. Резултатът от това е силно разочарование за феновете на типичния му стил под формата на филм без ясна структура и морален център.

Джош Бролин и Бенисио Дел Торо се завръщат към ролите си от първия филм и играта им на екрана е безупречна. След като Дел Торо открадна всяка сцена със свое участие в оригиналния „Сикарио“, в продължението Бролин е човекът, който приковава зрителското внимание и впечатлява с фантастичен жестомимичен контрол в най-драматичните моменти за неговия персонаж, на когото е заложена и най-сериозна метаморфоза в хода на действието.

Проблемът пред двамата доказано добри актьори е, че са във филм без протагонист и антагонист, и следователно, без морална поука от действието на екрана. Докато в първия „Сикарио“ моралният център на сюжета се предоставяше от героинята на Емили Блънт, от чиято гледна точка се проследяваше и историята, в продължението антигероите на Бролин и Дел Торо са сами.

Лентата илюстрира техните две сюжетни линии, наред с тази на новоизлюпен млад престъпник от смесен произход. Действието проследява неговото пропадане в подземния свят на мексиканско-американската граница паралелно с кървавите приключения на главните герои. Макар и да произхожда от почтено семейство с покрив над главата, той решава да се включи в местния картел за причина, която не може да бъде дефинирана като нещо по-различно от елементарна алчност.

Само една от тези три сюжетни линии достига нещо, което да може да се доближи до определението за термина „заключение“ – тази на героя на Джош Бролин. След като в хода на първия филм той е илюстриран като безскрупулен, егоистичен и компетентен наемник, действието в продължението бавно и постепенно го довежда до морален компромис и промяна в отношението, които актьорът илюстрира страхотно почти без никакви написани реплики на екрана.

Функцията на антагонист в неговата сюжетна линия си прехвърлят мексиканските картели и американските бюрократи. Бенисио Дел Торо няма този късмет. След като и неговият персонаж е вкаран в действието, за да се бори с картелите, героят му Алехандро Гилик просто затъва в поредица от сантиментални опити да спаси малката дъщеря на местен наркобос, които изглеждат тотално неестествено и необяснимо за човек, който екзекутира безцеремонно цялото семейство на друг гангстер, включително двете му деца, в края на първия „Сикарио“.

Що се отнася до сюжетната линия на младежа на границата между Мексико и Щатите, то тя безспорно е най-фрустрираща за проследяване на екрана, тъй като на персонажа са заложени категорично отрицателни качества, които не довеждат до никакво възмездие. Той изоставя семейството си, за да стане трафикант на хора и почти убива собственоръчно Гилик, само за да бъде пощаден в края на действието.

Това вероятно е първото ми критическо ревю за този сайт, в което си позволявам да преразкажа една част от действието наред с коментарите ми върху него. В този смисъл съм длъжен да поднеса извинения, ако неволно съм предоставил спойлери относно филма, но целта на моя преразказ е да покажа колко

нетипичен за сценариста Тейлър Шеридън филм е „Сикарио 2: Солдадо“.

Никакъв морален център, никакво послание, сложна и тотално объркана структура от персонажи – това са недостатъци, които във всеки един от предишните филми на Шеридън бяха бляскави предимства. А предвид тежката и ужасно близка до социалната реалност тематика в неговите филми, посланията са от изключителна важност за тяхното зрителско и критическо възприятие.

„Сикарио 2: Солдадо“ функционира добре единствено на базисното, елементарно равнище на екшън филм. Режисьорът Стефано Солима прави американския си дебют с компетентно режисирана лента с функционална, практична визия, макар и да остава далеч от майсторството и усета, засвидетелствани от Дени Вилньов и легендарния оператор Роджър Дикинс в първия „Сикарио“.

Финалният нетипичен за Шеридън елемент от сюжетната структура е крещящо отвореният финал.

Трети „Сикарио“ може да обясни редица от парадоксалните елементи в действието на втория филм и сам по себе си да бъде подобаващ завършек на трилогия. Но това няма да промени фактът, че „Солдадо“ е недостойно, незавършено и жалко продължение на далеч по-добър предшественик – и първо петно върху безупречната дотук кариера на неговия сценарист.

Четете още за кино:

Най-очакваните касови филми това лято

Филмовите продължения с жени, които искаме да видим

Как „Междузвездни войни“ станаха междурасови

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.