Най-добрият обущар на Пловдив обул коконите в еленова кожа

О ще през 40-те години на миналия век пловдивските кокони разхождали из центъра на Пловдив красиви и удобни обувки, правени от най-добрия дамски обущар на града – бай Ставри. Актриси, певици, богаташки съпруги, щерки на фабриканти и богати земевладелци се редели в ателиетата му, за да им направи чепици по последна европейска мода, разказва Станислава Станоева, внучка на бай Ставри.

Вижте снимки от личния архив на авторката

Майстор Ставри имал няколко ателиета из града, но в началото започнал като чирак в края на 20-те години на миналия век при сръбския майстор Милан, който нямал собствени деца и приел Ставри като свой син. Няколко години по-късно – през 1937 г., талантливият и упорит чирак отворил първата си обущарска работилница в квартала на бежанците Кючук Париж.

По-късно – през 40-те години – той се превърнал в най-търсения обущар и отворил още три ателиета из Пловдив – на бул. „Руски”, в Капана и до автогара Юг. Именно там започнали да идват и първите му по-елитни клиентки, разказват двете дъщери на вече покойния майстор Юлия и Маргарита.

Обувките бай Ставри правил от най-хубавите естествени кожи – телешки бокс, свинска напа, агнешко шевро, велур и фодра, дори за бутиковите използвал еленова кожа, а подметките – винаги от гьон. Освен здравина и удобство, обувките му се отличавали с финес и красота. Различни токи, шевове и детайли красели уникалните чепици на бай Ставри. Защото освен сръчни и силни ръце, той имал душата на художник. Дъщери и внучки и до днес пазят от неговите уникални обувки, които сякаш нямат развала.

Но преди да стане най-добрия пловдивски обущар, историята му е бурна и пълна с трагедии и възходи, разказват дъщерите на бай Ставри. Майсторът е роден в далечната 1910 година в българското тогава, а сега на гръцка територия село Коритен, на няколко километра от Солун. В края на 19 век то е чисто българско село, което до 1905 г. преминава под върховенството на Българската екзархия. В 1905-а по исторически документи там живеят 568 души и селото има свое българско училище.

След 1913 година селото остава в Гърция и започват масовите гонения на българите. Семейството на бай Ставри започва да се мести от град на град, лутайки се между Гюмюрджина и Александруполис. Едва през 1923 година той, майка му, баща му, брат му и неговите 8 сестри хващат кораб от Дедеагач и през Босфора пристигат във Варна. Намират първото си убежище в Бяла, но през 1924 година се преместват в Пловдив при техните кръстници, дошли тук тук по-рано. Първоначално живеели в две стаички под наем в кв. Южен, населен преди предимно с бежанци от Беломорието.

По-късно бай Ставри се замогнал дотолкова, че купил място до Цар-Симеоновата градина и построил там голяма къща, в която настанил своето семейство. Там на огромния таван той разположил новото си обущарско ателие, където майсторил дамски обувки дори и след 1944 година, когато новата власт не толерирала труда на частните майстори.

Въпреки развитието на обущарската индустрия у нас след 9-ти септември, дамите на града не преставали да търсят бай Ставри да им прави нови чепици. По-късно, малко преди да се пенсионира, бай Ставри дори станал учител по практика в Обущарския техникум (сега Професионална гимназия по кожени изделия и текстил).

„Моите съученички ми завиждаха за красивите обувки, които имах. По онова време не всеки можеше да си позволи този лукс”, спомня си с носталгия една от дъщерите на бай Ставри. „Търсеха го все богаташки дами, а той не разочарова нито една от тях. Работеше по 10 часа на ден – от тъмно, до тъмно. Освен като невероятен майстор, хората го помнеха и като голям китарист и планинар”, допълва тя

Колкото и да обичал занаята си, той не искал нито едно от трите му деца да го наследи в работата му. „Казваше ни – това е къртовски труд, вие трябва да се изучите и да си намерите по-лесна работа”, споделя дъщеря му. На тавана в къщата на бай Ставри все още стоят огромните купчини от дървени калъпи за обувки, а ателието му и досега пази спомените за славните времена.

Vesti.bg публикува текста и снимките със съгласието на авторката