Назад във времето на класическия хеви метъл с великия Iron Maiden

З а разлика от днешните ученически раници, цената на някои от които достига до 300-400 лв., моята противогазка беше израз на непукизъм и бунтарство. От влачене и ритане учебниците почти изпадаха от нея (за ужас на майка ми), беше нашарена с всевъзможни надписи (със син химикал), а на презрамката й бе закачена най-голямата ми гордост: „оригинална” (не знам какво значеше това) значка на Iron Maiden. Чрез Еди сякаш се зъбех на целия свят. Еди бе обект на всякакви молби и обещания за 10 лв. дори, но така и не го размених за нищо на света.

До един горещ летен следобед (а във Видин 40 градуса ги нямахме за нищо), в който по улицата се движехме аз, Еди и двама метъли с кубинки и „ластици”. „Кво слушаш, келеш?” Отговорът ми бе мълниеносен: „Мейдън”. Последвалите два шамара също бяха мълниеносни. И Еди си замина с двамата метъли с „ластиците” надолу по улицата.

ВИЖТЕ БРУС ДИКИНСЪН И IRON MAIDEN В ПЪЛНИЯ ИМ БЛЯСЪК

Ревах. Почти щях да пусна сълза, когато Брус извади меча и подгони чудовището на The Trooper. Бях се върнал в най-прекрасните години от живота си, към времето на класическия хеви метъл, тогава, когато Iron Maiden оформи музикалния ми вкус. Затова в неделя, независимо от огромните комари на Гребния канал в Пловдив и дългото чакане за бира, ревях с пълно гърло, екзалтиран от огромната сцена, шоу, светини, публика, но най-вече от огромния power на Брус Дикинсън и Iron Maiden.

„…we shall fight on the beaches, we shall fight on the landing grounds, we shall fight in the fields and in the streets, we shall fight in the hills; we shall never surrender…” Така започна изданието на The Legacy of The Beast (както и всеки друг концерт от турнето) в Пловдив, над сцената влетя самолет, „управляван” умело от almighty Брус Дикинсън. Предишната вечер Роб Халфорд ме изуми с гласа си (и това, че той не падна в нито един момент от цялото шоу), китарите бяха на ниво, но китаристите бяха някакви метросексуални момчета, които аз определих като синове на Халфорд, хитовете липсваха, шоуто не ме плени. Докато Брус и Maiden забиваха хит след хит, сякаш сам си бях направил сетлистата.

Това бе вторият ми пълен концерт на едни от моите музикални кумири. Едната половинка бе през 1995 г., когато опашката пред „Христо Ботев” стигаше почти пред 26-и блок в Студентски. Бях първи курс, в средата на месеца вече бях свършил парите, но успях да се навра по някакъв начин и да чуя 2-3 парчета. Брус го нямаше, но все пак това бе първият ми допир до бандата. Беше гадно, не се дишаше, звукът бе отвратителен, а излизането от залата - борба за живот. В „Армеец” преди четири години не можах да отида, защото не бях в България, но преди 11 години, през 2007 г., бях на „Локомотив” и куфеех под отвратителния звук и доста професионалното, студено изпълнение на Maiden. Но все пак бяха четири китари, четири китари!

В Пловдив 2018 г., на Hills of Rock, Iron Maiden бяха всичко онова, заради което плаках, когато ми откраднаха значката с Еди. Имаше страхотна сцена, сценично шоу, декори, пиротехника, костюми. До The Trooper имаше някакво заглушаване на звука, от време на време Брус се губеше в китарите, но спектакълът бе зашеметяващ. В главната роля бе, естествено, Брус Дикинсън. На 59 години той кипи от енергия и мощ, която държеше публиката през почти 2-часовия сет. А след Flight of Icarus всичко ми се сля в един низ от велики хитове, хитове, които около множеството в Пловдив оцени с мощен рев и пригласяне.

Ако тези редове се четат от човек, който не познава Maiden и Брус Дикинсън, то за протокола ще спомена, че Дикинсън е пилот (той пилотира самолета, с който бандата кацна в Пловдив и отлетя след концерта), „предприемач, пивовар, романист, радиоводещ и филмов сценарист. Също така е състезател по фехтовка от световна величина.” Това е част от резюмето на „Брус Дикинсън: Автобиография”, с която възнамерявам отново да се потопя в света на Iron Maiden, връщайки се назад към юношеските си години.

Догодина, когато Пловдив ще е Европейска столица на културата, очаквам на Hills of Rock да забие още по-голяма банда. Защо не Metallica отново да се завърне в града, където направи първия си български концерт? Дано.