Асен Блатечки: Мечтите ми са големи и ги преследвам до дупка

Изключително талантлив актьор и режисьор, секссимвол и мъжкар, много земен, страшен пич и голям работохолик. Тези думи витаят в медийното пространсто за Асен Блатечки.

И с право.
- Всяка постановка, сериал и филм с негово участие са успешни.

- Почитателките му са изключително много и почти няма случай да не го причакват пред театър "Сълза и смях" за снимка и автограф.

- А когато погледнах какви са ангажиментите му, за да се уговорим за това интервю, се оказа, че има вариант само от днес за утре и то в почивката след репетиция в театъра. Просто защото няма никакво свободно време.

Макар и на повечето снимки, на които сме го виждали през годините, да е сериозен, всъщност е доста усмихнат човек. Здраво стъпил на земята. Знае откъде идва и има ясни цели накъде да върви и докъде иска да стигне.

ВИЖТЕ ГАЛЕРИЯ НА АСЕН БЛАТЕЧКИ ТУК

Повод за срещата ни е очакваната през май премиера на "Бензин" - новият български филм, който ще предложи едновременно истински екшън и хубава любовна история (Вижте трейлъра във видеото горе).

За Блатечки това е режисьорски дебют в киното, но се изявява и като актьор.

В лентата ще видим още Калин Врачански, Башар Рахал, Снежана Макавеева и Лиляна Станаилова.

Любопитен факт е, че в "Бензин" зрителите ще видят също холивудския актьор Майкъл Медсън и Съли Ерна, фронтмен на Godsmack. 

Но знаехте ли, че всъщност историята е вдъхновена от реална ситуация от живота му, тъй като съпругата му е подарила един ретро автомобил, който се превръща във вдъхновение за сценария?

И още - защо го дразни да наричат "Бензин" българския "Бързи и яростни", колко време е сниман филмът, колко е важно и по-продуктивно човек да работи, а не да мрънка - вижте в интервю с Блатечки за Наталия Такова-Мазгарева от Vesti.bg:

- Намираме се в театъра. Много твои колеги говорят с любов за това място. Сякаш има някаква интимност в него. При теб такова ли е чувството или предпочиташ снимачната площадка?
- По принцип при повечето актьори го има това чувство, при мен – не. Аз някак си обичам и двете еднакво. Не мога да кажа, че имам предпочитания към театъра или към киното.

Просто начинът на работа в театъра е доста по-различен от начина на работа в киното. И тук се получава това усещане, защото в театъра има някаква магия, докато се работи – тишина, лека тъмнина, има някакви закони, които са останали във времето: в театър не се влиза с шапка, не се подсвирква, не се говори високо, не се влиза с палто... Така е някак по-уютно цялото, по-тихо.

Докато в киното е точно обратното – има адски много светлина, много хора. Екип от 100 човека хвърчи напред и назад, докато се пуснат камерите. Микрофони ти се завират навсякъде. Дори на най-интимната сцена има още 60 човека в стаята, които са залегнали под чаршафите. Там пък магията е после – когато хората влязат в киносалона.

- Като говорим за интимност – кой пък е най-интимния въпрос, на когото не би отговорил и се дразниш като ти го задават?
- На много въпроси, свързани с мои лични неща не бих отговорил. Нямам някакъв мега интимен въпрос, на който да се притеснявам да отговоря, просто не обичам да говоря за лични неща.

- Да, обаче следващият ми въпрос е свързан все пак донякъде с личното, защото поводът за разговора ни е предстоящата премиера на „Бензин“. И наскоро попаднах на твое изказване, че сюжетът на филма всъщност е вдъхновен от преживяна история. Би ли ми казал какво точно имаш предвид?
- Общо взето този филм се роди от една моя случка – лична, в която жена ми Екатерина Горанова, с която сме режисьори, ми подари една кола, която аз много харесвах – ретро автомобил, който въобще не е скъп, но е много рядък. Тя я намери тази кола и с приятел ми я подариха за един рожден ден. Когато разказах тази история впоследствие на друг мой приятел – сценариста на филма, той каза: „Братле, това е абсолютно сюжет за сценарий. Дай да измислим нещо“. И така се завъртя.

- А каква е колата?
- Това е една „Мазда“, произвеждана за Америка, но моделът не е успешен, защото е бил с малък двигател, а американците обичат големи двигатели. Сега още седи в двора на един приятел монтьор и не съм имал време да я започна с реставрирането.

- А имаш ли други коли или мотори, които реставрираш?
- Много имам. Само коли и мотори имам аз (Смее се).

- Кога намираш време и за това?
- Наистина нямам време. Даже съм учредител на Бургаския клуб на ретро автомобилите с идеята да си направя и моя такава кола. Имам 2 такива – едната почти реставрирана, другата си чака реда.

- Ретро автомобилите не са за високи скорости, но на мен все пак ми е интересно ти кое предпочиташ – вдигнат адреналин от високи скорости или спокойното бавно шофиране, при което оставаш сам с мислите си?
- И двете! Много обичам да карам бързо, но обичам да си карам мотора и бавно.

- Като каза бързо, напоследък анонсират „Бензин“ като българския „Бързи и яростни“. Тази аналогия теб дразни ли те, или те ласкае?
- Ще съм абсолютно откровен: Много ме дразни лично мен, защото смятам, че филмът няма нищо общо с „Бързи и яростни“. Съвършено различна е сюжетната линия.

- Добре, какви са тогава приликите и разликите, за да стане съвсем ясно.
- Явно хората бъркат жанр със сюжет. А това са две съвършено различни неща. Да, филмът е с коли, главните герои са замесени в състезания, но историята е друга – няма нищо общо с „Бързи и яростни“. Явно всеки филм, в който има коли, готини хора, рок музика и адреналин е „Бързи и яростни“. Това е все едно да видиш филм, в който има пистолети, коне и каубойски шапки и да кажеш, че това е „Великолепната седморка“. Или филм, в който има целувка и любовна история да е „9 седмици и половина“. Но как да кажа – може би не е лошо да ни свързват с „Бързи и яростни“, защото това си е високо ниво.

- Да, той е и доста високобюджетна продукция. Но доколкото знам „Бензин“ пък е сниман няколко години заради проблеми с финансирането, или не е така?
- Да, четири години. Една от идеите беше да спрем за известно време, за да могат актьорите да се променят физически, защото между двете части на филма има разстояние от 15 години. Тогава си казахме, че това няма как да стане. В същото време пък се получиха разни проблеми около финансирането и все пак спряхме, което се отрази изключително добре на филма. Той стана по възможно най-добрия начин и хората ще го видят.

- Добре, но аз за тези 4 години веднъж не чух или прочетох, че има проблем около снимките на филма – ей така, да се оплачеш.
- А попадала ли си изобщо на интервю, в което да се оплаквам? (Смее се)

- Не. И ми е интересно как така се случва – едни хора винаги се оплакват, а други – не.
- Просто едните са плачковци, а другите не са. Това е разликата. На мен философията ми е такава, че човек трябва да се бори до последно, за да му се случват нещата. Не да се оплаква, а да търси варианти. Истината е, че трябва да се работи. И когато работиш и си чистоплътен към работата си, нещата се получават.

- Наскоро стана на 46, това ли е една от големите равносметки към момента в живота ти? Или поне коя е една от последните житейски поуки, които си си взимал?
- Аз много рано съм си взел житейските поуки, защото така съм възпитан от моите родители – да се оправям сам в живота. Винаги са ми помагали, когато са можели, докато бяха живи, но аз започнах да работя на 12 години, за да си изкарвам сам парите. Не защото не сме имали, а защото исках сам да си изкарвам парите – да знам, че те са мои, че аз съм си ги заработил и мога да си правя с тях каквото си поискам. И оттогава не съм спирал да работя никога. И смятам, че това е нещото, което ми помага да вървя напред.

- Каква е била първата ти работа?
- Тапицер. Правех мебели.

- Това предполагам е отнемало доста време?
- Да. Сутрин отивах на училище, после да работя. Като бях втора смяна – първо в 7 отивах да работя, а от 13:30 ч. на училище.

- Доколкото знам ти като малък си се занимавал и с много и най-различни спортове. Това, което ми направи впечатление, е, че си шампион на България на Федерацията по традиционно карате за 1989, 1990, 1991 и 1992 г. Как си намирал време за всичко?
- Ами има си време за всичко. Когато човек си подреди нещата, се намира.

- Значи на теб наистина от малък ти е заложено да се справяш.
- Да. И то благодарение на моите родители. Те бяха много млади, работеха много, за да можем да живеем нормално и аз всъщност съм израснал на улицата от съвсем малък – от 3-4 годишен си играех в градинките, пресичах улиците и се прибирах като светнеха лампите.

- На теб ти е бил много цветен животът досега, но какво пък искаш да ти се случи занапред. Неизживени мигове, на които държиш?
- Не, но аз имам много големи мечти. Винаги са ми били много големи и си ги преследвам до дупка. Може би това ми е философията на живеене – да си сбъдвам мечтите.

- Каква е следващата ти мечта? Нека около „Бензин“?
- Мечтая си от доста време да отида на български филм в някое кино, не специално на „Бензин“ и не на премиера, и да не са останали билети. Ей такова нещо искам да ми се случи.