Ч овешкият мозък е нещо наистина невероятно. Благодарение на него, ние сме се превърнали в доминиращ вид на планетата, променяме света около нас, за да задоволяваме своите нужди и създаваме всевъзможни изумителни неща. Но дори и той има своите граници. Доказателство за ограниченията на нашите когнитивни способности са следните парадокси, които не спират да измъчват учените:
The NYT obituary for Monty Hall, the host and co-creator of “Let’s Make a Deal” https://t.co/DjUCVp5DRz
— The New York Times (@nytimes) October 1, 2017
Парадоксът на Монти Хол
Този парадокс показва нагледно как човешкият мозък често подхожда погрешно при решаването на статистически проблеми. Той е кръстен на името на водещ на популярно телевизионно шоу. За какво става въпрос? Представете си, че пред вас има три врати. Зад едната има чисто нов автомобил, а зад другите две се крият кози. Имате право да изберете само една от тях и ще спечелите това, което се крие зад нея. Вие правите своя избор, след което се отваря една от другите две врати и виждате, че там има коза. Сега получавате правото да промените своя избор. Смятате ли, че ако смените вратата, която искате да отворите, вероятността да спечелите голямата награда ще се увеличи? Ако мислите, че това е излишно, тъй като шансовете ви са 50/50, ще сгрешите. Променяйки своето решение, вероятността да се сдобиете с новата кола ще стане 66%. Когато правите своя първоначален избор, шансът ви да сте уцелили наградата е 1:3. Смяната, обаче, го увеличава на 2:3. Казано по друг начин – бихте загубили, само ако първоначално сте избрали печелившата врата. В същото време, шансът да сте избрали врата с коза зад нея е 66%, а ако решите да я смените, ще спечелите.
Парадоксът на наблюдателя
Според въпросния парадокс, самото наблюдение на дадено явление има потенциала да го промени. Например, ако социолингвисти наблюдават непринудената комуникация на хората в определена група, то те ще започнат да се изразяват по-официално, тъй като знаят, че думите им ще бъдат включени в академично изследване. Друг пример е свързан с фабрика на компанията „Уестърн електрик“. Експерти искали да проверят дали по-доброто осветление на производствената линия ще подобри ефективността на работниците. На пръв поглед изглеждало, че това наистина е така. По-късно се оказало, че ефективността останала висока дори и при връщането към по-слабото осветление. Какъв е изводът на експертите? Резултатите нямат нищо общо с осветлението – причината е, че работниците били наблюдавани и това ги стимулирало да работят по-усърдно.
"Peto's Paradox": why do the largest animals, with the most cells to mutate, have the lowest incidence of #cancer?
— Eric Topol (@EricTopol) June 28, 2019
what we are learning from whales and elephants https://t.co/ghH9wlJIiN @TheEconomist
Парадоксът на Пето
През 70-те години на миналия век биологът Ричард Пето открива нещо необяснимо – мишките се разболяват от рак много по-често от хората. Имайки предвид, че подобни заболявания се причиняват от клетки, които се делят неконтролируемо, изглежда логично по-големите създания да се разболяват по-често – все пак те имат много повече клетки. Това, обаче, изобщо не е така. Оказва се, че големи животни като китовете и слоновете страдат от ракови заболявания изключително рядко. Учените и до днес не могат да разберат на какво се дължи това и смятат, че разгадаването на загадката може да се окаже от ключово значение за откриването на лекарство за рак.
Защо слоновете почти не се разболяват от рак
If aliens are out there, why haven’t humans been contacted yet? Professor of astronomy @ImpeyChris speaks to @alokjha about Fermi’s Paradox on this week’s “Babbage” https://t.co/EfFH5xu72U
— The Economist (@TheEconomist) May 14, 2020
Парадоксът на Ферми
Кръстен на известния физик Енрико Ферми, този парадокс задава въпроса защо досега не сме влезли в контакт с извънземна цивилизация. Като се има предвид, че само в нашата галактика има милиарди звезди, приличащи на Слънцето, то около част от тях трябва да обикалят планети, сходни със Земята. Това навежда на мисълта, че на въпросните планети вероятно има живот, а на някои от тях – цивилизации, които са по-развити от нас. Логиката сочи, че нашата галактика трябва да изобилства от интелигентен живот, но вместо това към настоящия момент изглежда, че сме напълно сами във Вселената.
Парадоксът на Полчински
Теоретичният физик Джоузеф Полчински написал писмо до свой колега, в което му описал следния парадокс: топка за билярд влиза в черна дупка под точно определен ъгъл и с точно определена скорост. Тя се връща назад във времето и удря себе си в миналото, отклонявайки се по този начин от посоката, в която се движи. Резултатът е, че тя не влиза в черната дупка. Сега се замислете: ако се върнете назад във времето и убиете Адолф Хитлер, за да предотвратите избухването на Втората световна война, то няма ли да обезсмислите вашето пътуване, отстранявайки единствената причина, поради която сте решили да го предприемете?
Are you past-positive, present hedonism or present fatalism? Finding out could make you happier: http://t.co/K6qlghC6wA
— The Wall Street Journal (@WSJ) September 1, 2013
Парадоксът на хедонизма
Хедонизмът е философска концепция, според която непрекъснатото преследване на удоволствието е най-добрият начин за постигане на щастие. Психологът Виктор Франкл, обаче, изтъква следното: „Щастието не може да бъде преследвано, то трябва да е резултат от личната отдаденост на дадена кауза или страничен ефект от пълното ни отдаване на друг човек." Постоянното преследване на удоволствието не е нито приятно, нито е вероятно да доведе до щастие; следователно, най-добрият начин да бъдете щастливи е да спрете да преследвате щастието и да оставите то само да дойде при вас.
Парадоксът на нетолерантността
В основата на този парадокс стои идеята, че ако едно общество е напълно толерантно към всички и всичко, то това ще означава, че то ще е толерантно и към самата нетолерантност. В даден момент, онези, които подкрепят нетолерантността, ще поемат контрола над въпросното общество и ще наложат своите възгледи. Въпросът е какво трябва да се направи, за да се избегне подобен сценарий? Отговорът е, че за да се запази толерантността, тя трябва да бъде нарушена – като се прояви нетолерантност към самата нетолерантност.
