"Обещахме си да не се ядем един друг": Семейството, което корабокрушира и се спаси след 38 дни

Б ило е 10 ч. сутринта в една неспокойна морска сутрин, когато 18-годишният Дъглас Робъртсън чул взрив. После още един. И още един. Тяхната 13-метрова дървена шхуна „Lucette“ корабокруширала в морето.

(Във видеото може да научите повече за: ЧУДО: Спасиха корабокрушенец, плавал 11 дни, скрит във фризер)

„Помислих си: Какво, по дяволите, беше това? Сигурно сме заседнали на брега“, спомня си Дъглас.

 Той погледнал към баща си и открил, че е до глезена във водата. След това погледнал през рамо към необятната шир на Тихия океан.

„Имаше три косатки: татко, майка и едно бебе между тях. Главата на таткото беше разцепена и кървеше силно“, разказва още Дъглас.

Той се обърна обратно към баща си, който вече беше нагазил до колене във водата. Едва тогава му просветна какво се е случило. Косатките бяха нападнали шхуната.

„Дъгал каза: „Напуснете кораба, потъваме! Аз казах: „Да напуснеш кораба? Не сме в пристанището, а в средата на Тихия океан. Къде да оставим кораба? Дъгал каза: „Там. Той посочи към океана. И аз си помислих, че той го мисли сериозно, че той, по дяволите, го мисли сериозно“, спомня си Дъглас, който има сложни отношения с баща си, когото обожава и от когото се страхува, но винаги го нарича по име. 

This story is completely mad, amazing as ever from ⁦@shattenstone⁩

‘We pledged not to eat each other’: the family that was shipwrecked for 38 days https://t.co/WXhcq7Velb

— Miranda Sawyer (@msmirandasawyer) July 23, 2024

Семейство Робъртсън е отплавало 17 месеца по-рано. Дъгал, внушителен бивш капитан на кораб, е напуснал търговския флот през 50-те години, за да започне нов живот. Купува млечна ферма в Пийк Дистрикт и създава семейство със съпругата си Линда. Но морето никога не е излизало от съзнанието му. Двадесет години по-късно той се отегчава.

Животът бил бавен и скучен. Най-забележителното нещо в ежедневието им бил появата на млековоза, който отвеждал млякото, произведено от кравите им, в Манчестър. Един ден Дъгал и Нийл (един от по-малките братя близнаци на Дъглас) последвали вагона до съседната ферма, където той спрял, за да вземе още мляко. Нийл попитал баща си дали това е Манчестър.

"Дъгал питаше: „Колко глупави могат да бъдат децата ми?" Това постави началото на убеждението му, че ние, децата му, сме в неравностойно положение заради селското си възпитание“, разказва още Дъглас.

Дъгал решил, че има само едно решение - да продаде фермата, да купи яхта, да вземе децата от училище и да обиколи света, за да ги научи на живот. Така поне им казал Дъгал. Но Дъглас е убеден, че има само една причина баща му да измисли този план. Той просто е искал да го направи.

Те тръгват през януари 1971 г. Ан, най-голямото от децата, е на 18 години; Дъглас тогава е на 16 години; близнаците Нийл и Санди са на 11 години.

Първата година е фантастична - от Англия до Португалия, Канарските острови, Карибите, Бахамите, Маями, през Панамския канал и нататък до островите Галапагос. Прекарват около шест месеца в Маями, където работят, за да изкарат пари, с които да финансират следващата част от пътуването си. В Панама те семейството се сдобива с нов пътник - 23-годишният финансов анализатор Робин Уилямс, който обикаля света. Той се съгласява да плати символична такса и да преподава на децата английски и математика за престоя си.

Те били на 45-дневно пътешествие до островите в южната част на Тихия океан, когато били ударени от косатките.

Корабът "Luccette" потъвал бързо. Разполагали само с лодката си и сал, подарен им от исландско семейство, с което се сприятелили в началото на пътуването. 

Дъгал казал на Дъглас да хвърли лодката и сала в морето, което довело до нова катастрофа.

Робин, в желанието си да напусне кораба, стъпил на въжето на лодката и я потопил. С общи усилия братята успели да извадят лодката, но тя била наводнена. Засега оцеляването им зависело от сала. И Дъглас осъзнал, че са заобиколени от косатки - около 20 на брой.

Той хвърлил 36-килограмовия сал във водата, без да подозира дали ще проработи.

„Чу се силен взрив, когато надуваемият патрон се взриви и салът започна да се разгъва и надува като робот. Всички го погледнахме и си помислихме: „Слава Богу, че се получи“. След което Дъгал ни качи на сала", спомня си Дъглас, който се качил последен на сала.

"Чувствах се в безопасност, но за кратко. Поне си имах крака, не бях изяден. Бях оцелял“, казва Дъглас.

Скоро семейството осъзнало колко безнадеждно е положението. Били на стотици мили от сушата със сал и наводнена лодка.

„Имахме запаси от консервирана вода за 10 дни и храна за 10 дни. Запасите бяха прибрани заедно с наръчник за това как да оцелеем на сала. На последната страница пишеше: „Късмет!“, връща лентата назад Дъглас.

„Дадохме си обещания. Едно от тях беше, че няма да се ядем един друг. Щяхме да умрем тихо, ако се стигнеше дотам, или щяхме да потърсим спасителен кораб. Това щеше да е най-добрият ни шанс да се измъкнем от това“, разказва Дъглас.

Семейството се насочило към дюлгерите, където се срещат североизточните и югоизточните пасати, предизвикващи силни гръмотевични бури. Вярвали, че ако успеят да стигнат до дюлгерите, със сигурност ще намерят прясна дъждовна вода.

След шест дни забелязали кораб. Със себе си семейството имало две парашутни и три ръчни сигнални ракети.

„Аз казах: „Татко, изстреляй сигналната ракета към кораба, а не във въздуха. Изстреляй я направо в проклетия кораб, но Дъгал отказа, тъй като можело да има експлозиви на палубата. Така, започнахме на спорим, а корабът се отдалечаваше в далечината. Бяхме изгубили шанса си за спасение", разказва Дъглас.

Запасите им от храна започнали да намаляват докато един ден на сала не се качила костенурка.

„Казах: „Татко, можем да ги ядем, четох го в една книга. Не казах, че това е роман, написан от Алистър Маклейн, който се казва „На юг от Яворовата глава“. Но убийството на костенурката се оказва по-трудно, отколкото очаквах. Опитахме два пъти, но и в двата случая костенурките избягаха", разказва за премеждията им Дългас.

На втората седмица корабокрушенците изгладнели.

In 1971 Dougal Robertson, his wife & their 4 children sold their failing family farm & set out to circumnavigate the globe in a 13m wooden boat, the Lucette. They successfully voyaged for 18mos even picking up a hitchhiker, before being forced to abandon ship after being attacked… pic.twitter.com/FJiJ24bWch

— Ozor Ndi Ozor (@eemmanuels4) January 28, 2024

„Не мислехме за нищо друго освен за храна. Всички ястия, които бяхме изяли някога. Защо не отделяхме време да им се насладим? През цялото време говорехме за храна. Не можехме да избягаме от нея. В главата ни се въртеше салата от пресни зеленчуци. Задушено говеждо, печено говеждо и йоркширски пудинг. Вкусно!“, споделя Дъглас.

Когато се появяла трета костенурка, семейството било твърдо решено да не я оставя да избяга.

„Вързах я с въже. Извлякохме я на борда и й прерязахме гърлото. Пуснахме й кръв в една чаша и Дъгал беше първият, който изпи кръвта му. Погледнахме го като: „Ще умреш ли? А той каза: „Не е солена, можем да я изпием“. Беше силна, но сладка. Помислихме си, че може би ще можем да живеем с костенурки. Това е червено месо, като пържола“, разказва Дъглас.

След 12 дни стигали до дъното и чакали дъжд. Един ден, два дни - все още нищо.

„С напредването на дните състоянието на сала се влошаваше. Рибите бяха изяли дупки в него и той протече. Бяхме покрити с циреи и не можехме да спим, защото бяхме до гърдите във вода. На сала имаше едно сухо място и на него имахме по един час“, спомня си Дъглас.

След още три дни в безпътица небето най-накрая се отворило.

„Дъжд валеше така, както не бихте повярвали. Бяхме толкова щастливи. Пеехме, събирахме дъжд, пълнехме контейнерите. Еликсирът на живота. Пиехме, колкото можехме. Големи гръмотевични бури в дрезгавината. Дъжд валя около два проклети дни“, разказва с усмивка Дъглас.

How to survive hopelessness – the remarkable story of Dougal Robertson and his shipwrecked family https://t.co/Ig0t4bjBM5

— The Marginalian (formerly Brain Pickings) (@brainpickings) January 11, 2024

Минали около 17 дни. Дъглас разпределил роли на всички от семейството, а неговата била на главен гребец.

„Дъгал беше нашият водач, а майка ми беше нашият болногледач. Робин говореше непрекъснато. Той можеше да говори за цяла Англия, а когато си на сал в Тихия океан, е фантастично да имаш човек, който може просто да говори. Да чуеш този човешки шум. Той поддържаше морала на всички с веселите си разговори. Близнаците ни държаха в течение за намирането на храна и вода. Но всичко това го правихме за тях. Мама и татко се кълняха, че трябва да ги приберат у дома“, казва Дъглас.

След като салът се развалил, те се прехвърлили на малката лодка. В продължение на пет дни им липсвала вода.

„Хванахме риба дорадо и му изсмукахме очните ябълки и прешлените. Те бяха пълни с прясна вода. Ядяхме съдържанието на стомасите им. Беше като сготвена храна, частично разградена“, разказва Дъглас.

В един момент семейството осъзнало, че е преследвано от акули.

„Не ги виждахме, когато бяхме в сала, но сега, когато бяхме в лодката, ги виждахме да плуват около нас през цялото време. Някак успяхме да уловим една от тях - 5-метрова акула. Беше дълга две трети от дължината на лодката. Решихме да вкараме гребло в устата й, за да го захапе, а през това време да й отрежем главата. Но знаете ли, това проклето нещо ме ухапа. Все още имам следи по пръста си. Акулата нямаше сила, защото нямаше тяло, но зъбите й бяха остри. Изядохме я и се почувствахме чудесно. По някакъв начин Робъртсън са хванали акула и са я убили. Беше еуфорично усещане. Ние ядяхме акули, а те не ядяха нас!“, разказва Дъглас.

Седмиците минаваха. Три седмици, четири седмици, пет седмици, но все още нямало и намек за спасение. Семейството оцелявало с изсушено месо от акула и прясна вода от очните ябълки и прешлените на дорадо. До този момент Дъглас бил постоянно гол, защото дрехите му били изгнили. (Той не разбрал, че майка му е съхранила облекло за евентуално спасяване.)

In 1972, the Robertson family, led by Dougal Robertson, a British farmer and ex-Navy officer, along with his wife Lyn and their children, set out on a global sailing expedition. After 17 months at sea, their yacht, the Lucette, was attacked by killer whales and sank in the… pic.twitter.com/vQNJCK1bWp

— Cosmic Curiosities (@TheCosmicCurios) December 8, 2023

„Говорихме си какво ще правим, когато се приберем. Робин каза, че ще работи в хотел, защото никога повече не иска да е далеч от храна. Аз казах: „Ще отида на море“, а майка ми каза: „Е, ти си на море“, а аз казах: „Да, но аз ще отида на море както трябва. Ще се запиша, когато се върна у дома. Майка ми искаше да се върне към земеделския живот. Дъгал каза, че никога няма да го направи“, казва Дъглас.

23 юли 1972 г. Един ден семейството разговаряло за отваряне на кафене, когато Дъгъл извиквал: „Има един проклет кораб. Кървав кораб. Кораб. Разчистете палубите. Той каза: „Дъглас, останали са ни две сигнални ракети. Струва си да се опитаме. Тя се приближава много близо“.

Корабът бил японски риболовен траулер „Тока Мару II“, който пътувал към Панамския канал.

„Дъгал запали сигналната ракета и я държеше нагоре, докато не успя да я задържи повече. Тя падаше на ръката му и той я хвърли в морето. Дъгал запали втората сигнална ракета, но тя не успя. Така че това беше всичко. Последната ни сигнална ракета беше изтекла", казва Дъглас.

Но след около 10 минути корабът стигнал до тях.

По-късно семейството разбрало, че капитанът ги е видял и е казал на екипажа си, че вижда пирати. Наблюдателят казал, че смята, че това е сигнална ракета, така че капитанът се съгласил да промени курса с 20 градуса, за да погледне. Тогава наблюдателят казал, че вижда жена с две деца.

„Хвърлиха ни въже. Погледнах го и си помислих: „Боже мой, това въже принадлежи на друг свят“. Свят, за който бяхме забравили“, спомня си Дъглас.

След 38 дни корабокрушенците били спасени.

Семейството се завърнало у дома в Пийк Дистрикт, където бракът на Дъгал и Линда веднага започнал да се разпада. В рамките на една година те се развели.

„Мама и татко никога не си простиха за това, което направиха със семейството. Чувстваха, че са проявили небрежност, като са ни изложили на такъв риск", казва Дъглас.

Въпреки това Дъгал пише бестселър за корабокрушението - „Да оцелееш в дивото море“ - и печели достатъчно пари, за да купи яхта за себе си и ферма за Линда. Той планира да завърши околосветското си пътешествие, но спира в Гърция и остава да живее там на лодката си.

Робин продължава да работи в сферата на финансите. Близнаците се опитват да се адаптират към ежедневието в училище. А Дъглас в рамките на два месеца се присъединява към търговския флот, където остава 10 години, преди да стане счетоводител.

Mais avant la catastrophe, revenons sur l'idée de base des Robertson, faire le tour du monde.

Le 27 janvier 1971, Dougal Robertson et sa famille embarquent sur la Lucette, une vieille goélette en bois de 13 mètres. Ils avaient utilisé toutes leurs économies pour s'offrir pic.twitter.com/ZhWMMktCd5

— Anecdotes rapides 📚 (@anecdote_rapide) July 7, 2023

„Брат ми Нийл смята, че Дъгал е бил безразсъден, като е взел семейството си на околосветско пътешествие, Но аз съм безкрайно благодарен на Дъгал, че го е направил, както и брат ми Санди. Мисля, че Дъгал беше смел човек. Той никога не ни е разочаровал“, заключи Дъглас.

Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase