Насилие, деградация и стереотипи опетняват „Рамбо: Последна кръв“

Н адали ще учудя някого с факта, че гледах „Рамбо: Последна кръв“ в компанията на приятел от мъжки пол, а не с половинката ми, на прожекция в киносалон, в който нямаше нито една жена. Поредицата със Силвестър Сталоун има твърде известна репутация и носи със себе си определени очаквания към всяка следваща част.

За съжаление, на този етап очакванията са единствено за големи дози кърваво насилие, които да накарат тестостерона във вените на целевата аудитория на Джон Рамбо да затупти. „Последна кръв“, петата част от поредицата, покрива тези очаквания, но не успява да разкаже никаква смислена, оригинална или вълнуваща история, предшестваща финалните 30 минути безумие, кръв и рокендрол.

Ако през 2019 година трябва да инициирам изцяло нов фен на митичния централен персонаж, вероятно дори няма да му покажа оригиналния филм за Рамбо, „Първа кръв“. Лентата е адаптация на едноименния роман на Дейвид Морел и рисува разтърсващ портрет на реалността за ветераните от Виетнамската война в родината им. Филмът не е нищо по-малко от въздействаща, емоционална драма.

Оттогава насам персонажът тотално е изгубил корените си до степен, в която в „Последна кръв“ Рамбо изглежда като умопобъркан садистичен психопат, ако някои от действията му се извадят от контекст. Създателят на персонажа, вече споманатият Дейвид Морел, коментира след премиерата на филма, че го е срам от развитието на поредицата и че последната част го е накарала да се почувства „деградирал“.

Филмът започва с 13-минутен пролог, в който Рамбо се опитва да спаси изгубили се туристи по време на опустошителен ураган в Аризона. Сцената е част единствено от прожекциите на „Последна кръв“ извън Северна Америка и героичните действия на централния персонаж в нея представляват единственото значимо личностно израстване на Рамбо в хода на цялото действие.

Явно американските зрители, или по-конкретно избирателите на Републиканската партия и Доналд Тръмп, нямат проблем с главен герой, който изглежда като напълно луд садист с крайни консервативни възгледи. Същите хора не биха имали и никакъв проблем с факта, че лентата изобразява Мексико като държава на престъпността без нито един добронамерен мъж в нея, включително служителите на реда.

Аз съм българин и политическата коректност, поне що се отнася до изобразяването на мексиканската нация в световно разпространен американски екшън филм, не ме засяга по никакъв начин. Но всеки средностатистически зрител дори с минимално ниво на интелигентност би намерил очевадното тенденциозно илюстриране на мексиканците за откровено смехотворно.

Насреща им, разбира се, е старият американски войник, който предупреждава неофициално осиновената си дъщеря, която е на ръба на пълнолетието, че е твърде малка, за да ходи по опасни места като... красив крайбрежен град в Мексико... и я окуржава да покани приятелите си да си устроят парти в... лично изкопаните от него тунели под изолираното му от цивилизацията ранчо. Виждате, че във фанатично консервативния си тон, сценарият стига до абсурдно комични моменти.

На свой ред всички жени в действието са жертви на един или друг тип насилници от мъжки пол в своите животи, от професионални престъпници до обикновени безотговорни бащи. Всички те са се примирили с положението си, сякаш живеят в средновековна мюсюлманска държава. И, разбира се, единствено американският мъж може да внесе някаква промяна към по-добро в несекващата им мъка.

Въпреки тези полусмешни, полудразнещи крайности в сценария, всички изпълнители пред камерата се стараят и вършат работата си напълно компетентно. Испаноговорящите актьори в ролите на злодеите са подобаващо отблъскващи в своето поведение, младата Ивет Монреал е красив портрет на невинността в амплоато на неофициално осиновената дъщеря на Рамбо, а награждаваната испанска актриса Пас Вега е похабена в твърде ограничена роля.

Самият Силвестър Сталоун не напряга многократно демонстрираните си актьорски дарби дори на една десета от това, на което е известно, че е способен. Слай впечатлява с изключителна физика за напредналата си възраст и яростта в очите на героя му по всяка вероятност щеше да изглежда като нещо повече от елементарна поза, ако цялостният сюжет на филма му придаваше по-задълбочен контекст.

Филмовата легенда, чиято история не бива да забравяме

Така или иначе, тази кавалкада от неволни абсурди и драматургични безумия довежда до последните 30 минути от филма, изпълнени със съвсем умишлени абсурди и визуални безумия. Враговете на Рамбо най-накрая се изправят срещу него в собствения му дом и срещу целия му набор от смъртоносни способности, акомпанирани от психични отклонения. 

В тези 30 минути има повече кръв, отколкото в средностатистически проект на Куентин Тарантино. Търкалят се глави и крайници на фона на ретро рокендрол, а Рамбо пълни труповете на враговете си  с куршуми, дори след като остроумните му капани са ги погубили. Ако отидете да гледате „Последна кръв“ с намерението да видите именно това, няма да останете разочаровани. 

"Имало едно време... в Холивуд" - една приказка от Куентин Тарантино

Аз самият имах твърде малки очаквания встрани именно от това кърваво визуално торнадо, но въпреки това идеалистът в мен ме караше да си мисля, че Сталоун може би ще се поучи от прекрасното драматично развитие на другия му легендарен персонаж, Роки Балбоа, в „Крийд: Сърце на шампион“ и „Крийд 2“, и ще поведе Джон Рамбо по сходен път. Е, скъпи читатели, надежда всяка тука оставете.

Още за кино четете тук!

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.