Шекспир като предизвикателство за един млад актьор

З а Шекспир, поетичните спектакли, сценичната самотата, пътуванията и театъра като жив организъм разказва младият актьор Стефан Попов. Този месец очакваме премиерата на неговия моноспектакъл на сцената на „Сълза и смях“.

- Разкажете малко повече за моноспектакъла „Самотният е никой в живота“ и предизвикателствата, с които се сблъсквате покрай реализацията му?

- Предизвикателство номер едно – Шекспир. Дори най-начетените професори използват по-простичък език от него. Велико би било да се създаде нещо негово с оригиналния английски текст... там ще запъна яко. Ние използвахме преводите на Валери Петров и Владимир Свинтила. Спектакълът е емоционален прочит на 33 от неговите сонети, засягащи най-изконните човешки чувства – любов, омраза, отмъщение, подозрение, възхита, лицемерие и, разбира се, самота. Тук е моментът да благодаря на Ники Ташев, който ме покани и, въпреки че на първата ни среща бях с фарингит и говорих като стар запорожец, той ми даде кредит.

- Защо точно този моноспектакъл? Защо точно Шекспир?

- Защото винаги съм искал да се сблъскам с това чувство – сам срещу всички. Не се изразих правилно. Сам С всички. Трябва кураж. Да знаеш, че един час си само ти и твоят вътрешен свят. Това си е малко ексхибиционизъм на душата ти. Сигурно има и момент на его, но ако актьор каже, че не би искал да направи нещо голямо сам на сцената... ще излъже.

- Всъщност на афиша е написано не „моноспектакъл“, а „поетичен спектакъл“ – каква е разликата?

- Поетичен спектакъл е, за да може хората да не си представят нещо в стил моноспектаклите на Камен Донев или Димитър Живков – за мен двама тотални идоли в това, което правят. Нашето е висок римуван текст. Не е езикът на улицата, не е на Запада (,,шо ке праеме“) или на Изтока (,,ко прайтИ бйе“). Трудно може да стигне до всеки. Това вече обаче е моята задача като актьор. Колкото до „моно“-то... партнира ми актрисата от Родопския драматичен театър Божана Мановска с нейното грациозно танцуване, та спектакълът е „моно“ само откъм слово.

- Според вас, моноспектакълът, като форма на сценично/театрално изкуство радва ли се на популярност в България и кои свои колеги бихте отличили като успешни в подобни начинания?

- Трябва да се радва повече. Стенд-ъп комедията трябва да навлезе също. Кога ще стане? Не мога да кажа. Но според мен в такава форма може да ти лъсне всичко – и хубавото, и лошото. Няма къде да се скриеш. Объркаш ли се, сам излизаш. Забравиш ли, сам си спомняш. Към имената от по-горе бих добавил разбира се и Мариус, но той пък е съвсем друга бира.

- Кое е най-важно в една постановка – текстът, актьорската игра, сценографията, музиката, нещо друго…?

- На един човек кое му е най-нужно? Сърцето, далака, черният дроб? Театърът е жив организъм. Няма маловажно. Едно нещо не струва ли, всичко изтича. Това ме спира още може би да погледна по-мащабно на театъра. Много актьори тръгват по режисьорски стъпки. Аз не се чувствам готов. Това, което зависи от актьора - актьорската игра, засега избирам да върша само нея.

- Какво ви вдъхновява в работата ви? Изобщо какво вдъхновява днес един млад човек в двайсетте му години?

- Ако ви кажа, че точно в момента на писане на този отговор.... не мога да кажа?! Това е най-страшното. И всеки човек има такива моменти или периоди. Моето си нещо по принцип е да пътувам извън страната и да се докосвам до цвета на света. Щото в София сме си еднакви. Еднакви прически, еднакви дрехи, еднакви лоши погледи. Излизаш на Запад... всеки е различен, хората са отворени, над нещата са. И се чувстваш на място, ако ще и да си чукча. Това е, което емоционално ме връща в играта. А за другите в 20-те си години... аз вдъхновени хора по улицата рядко виждам. Но май това е смисълът там да се пъна един час на сцената. Преподавателят ми, професор Матанов в НАТФИЗ, казваше: „Винаги играйте така, сякаш на последния ред, на последната седалка има човек, на когото му е дошло до гуша... и иска да се самоубие.“ Така че... когато си на ръба, актьорите са на ход.

- В какъв тип постановки бихте искали да играете в бъдеще? С кои актьори? На кои географски ширини?

- Доверието на директора на Сатиричния театър ми даде шанса да започна репетиции там. Искам там да остана и да се развия. Че и с този Шекспир и този стил на „Да бъдеш или не“ слово... трябва ми нещо по-леко. А за ширините... Ако тук ми отеснее, скачам нататък. Всяко нещо с времето си. Замислям се за македонския Народен театър - бях в Скопие наскоро. Убеден съм, че такава сграда ще ми даде бурно кариерно развитие. Притеснявам се само заради езиковата бариера.

- Повече класика или повече модерност в театъра?

- Повече разбираемост. Не значи пошлост. Значи... достъпност със стил. Човек, нечел Шекспир, да отиде на Шекспир и да го разбере. И да се чуди после как го е разбрал.

- Докъде сме го докарали с българското кино според вас?

- Гледах „Посоки“ и „Възвишение“ на пълни салони. За мен великолепни филми с невероятни режисьори. Че има бози, има. Сега тук като всеки актьор да спамя, че културата трябва да е приоритет, няма смисъл. Защото е така. Ама и да го кажа, какво? Ние сме абсолютно безсилни, колкото и актьори да си върнат „Икар“-ите в знак на протест... Ами здравеопазването? Училището? Безкрайна тема, няма смисъл. Вие ходете на българско кино. Другото ще се нареди.

- Участието в телевизионни сериали помага ли на актьорите и в работата им в киното и театъра? На вас лично какво ви донесе сериалът „Ние, нашите и вашите“ по NOVA?

- Как да не ми е донесло! Сантимент ще имам винаги към него, за първи път започнаха да ме разпознават по улицата и това да ме сконфузва приятно. Вярно, предимно хлапета, вярно, след няколко месеца утихна, ама пак се брои! Ако не дойде медия да те изкара от прахта на тъмната сцена, има риск да си останеш актьор/талант в забрава. Има изключения. Но пазарът е малък, всеки предпочита познати лица, затова се спират на модели, лайфстайл звезди, парвенюта, дори за ключови телевизионни участия/филми. Колко пъти всички сме чували репликата „Пак ли тази, бе?“, „Оф, едни и същи дават...“ .

- Имате опит като репортер – всички тези професионални превъплъщения помагат ли на сценичната ви работа? Като цяло умението и липсата на притеснение да задаваш въпроси добро качество ли е?

- Помагат ми на вдигането на адреналина, което е винаги част и от актьорската професия. Пък и много ме кефи да говоря с интересни хора. Ако е рекъл Господ, ще стана и водещ. Ама не от тези запънатите с кухата интонация и поглед в стил „Ама сега това защо го питам, питам ли го, не го ли...“. Може и без него, но винаги прави впечатление, ако не можеш да вържеш три приказки. Може и така, ама защо?

- С какви демони се сблъсквате всеки ден? Какво бихте искали да промените в себе си и в средата, която обитавате?

- Демонът на безчувствието. Улавям се, че съм изпилен като робот в ежедневието. Май е защитна реакция, за да не разстрелям частта на обществото, която пречи да живее добре на другата част на обществото. Искам да нямам никакви стопове и винаги да казвам първото, което мисля. То винаги е вярното. После в ума идват „ама“-тата и „но“-тата и човек казва нещо невярно.

- Какви са другите ви интереси отвъд актьорската игра? Има ли нещо, в което влагате точно толкова страст, а може би дори и повече?

- В пътешествията. Както се казваше на една картинка в интернет: „Ако пътуването беше безплатно, никога повече нямаше да ме видите“. Не мога на едно място аз. Стрелец съм. Всяка опция да изляза в чужбина за 2-3 дни, грабвам я. Правя го и сам.

- Кое е следващото ви предизвикателство в личен и професионален план?

- Търпението е винаги най-голямото такова. Искам всичко, на момента и веднага, често не съм готов и хич не съм за тази работа, ама от моята гледна точка, тогава, няма такова нещо. То стана март, хайде стига предизвикателства, хайде една "Ретро' в "Кубо" на Крайбрежната във Варна и да си гледат работата...

Премиерата е на 27 март 19:30 - „Сълза и смях“, камерна сцена „Славянска беседа“.