Ф илми, натоварени с толкова очаквания, колкото „Аватар: Природата на водата“, излизат по киносалоните веднъж на 4-5 години, ако не и дори по-рядко. Бидейки продължение на един от най-дискутираните и статистически най-касовия проект в историята на киното, лентата следва да надскочи високо поставена летва по всеки възможен параграф.
Затова и не е учудващо, че продукцията с космически бюджет от над 400 милиона долара не успява да достигне в пълна степен тези висоти. Не се и съмнявайте: „Аватар: Природата на водата“ е смайващ за гледане филм. Технологичното майсторство на Джеймс Камерън и неговия екип все така няма паралел в модерното кино въпреки сериозните инвестиции на други студия в същите филмови способи.
Ала встрани от изумителната визия на лентата, желанието на Камерън да изгради фантастичен свят а ла Толкин или Джордж Лукас е твърде голям залък за неговата уста. Филмът има силни емоционални моменти, които обаче не почиват на нещо повече от най-елементарните човешки инстинкти, свързани с родителството. Подобна емоционална дълбочина може да се види и почувства, ако зрителят не е негативно предразположен циник, и във всяка детска анимация на Disney.
Лентата прави опити едновременно да запази подчертания медитативен дух на своя предшественик от 2009 година, да покаже нови части от планетата Пандора, да представи многобройни нови поддържащи персонажи, да функционира като екологична проповед към аудиторията и да продължи развитието на главните герои и злодея. Нима е учудващо, че не успява да постигне всичко това въпреки продължителността си от 3 часа и 10 минути?
Въпреки това амбицията на Камерън заслужава похвала и адмирации. Режисьорите с достатъчно самочувствие, опит и доказан професионализъм, за да опитат такъв подвиг, се броят на пръстите на едната ръка. Затова и не си представям човек, който категорично да ви препоръча да не гледате „Аватар: Природата на водата“. Просто не очаквайте да гледате филм със сюжет и персонажи от най-висок калибър.
С подобен тип амбиция и размах почти неизбежно идват негативни сравнения и пропилян потенциал. Встрани от главните герои Джейк и Нейтири и три от четирите им деца – четвъртото е твърде малко, за да се гледа по същия критерий като зряла личност – поддържащите персонажи будят малък интерес у зрителя и функционират само като аксесоари към действието, без собствено израстване и арка на развитие.
Такова нещо няма как да се каже за истински великите заглавия от жанровете на фентъзито или научната фантастика като „Властелинът на пръстените“ или „Междузвездни войни“. В тях представените поддържащи образи са толкова интересни, че и до ден-днешен излизат книги или дори високобюджетни филми, посветени на тях и доразвиващи личните им истории.
Светът на Камерън е блестящо и детайлно изобразен, но нито е обяснен на нивото и с подробностите в гореспоменатите поредици, нито е населен с толкова интересни персонажи, чиито съдби да ангажират ума и гъделичкат въображението на зрителя. Фактът, че актриса като двукратната носителка на „Оскар“ Кейт Уинслет играе поддържаща роля във филма, говори единствено за невероятната репутация на режисьора, не за художествените качества на сюжета.
Присъствието на доказани, фантастични изпълнители като Уинслет и Сигърни Уийвър, които остават едва забелязани в рамките на действието, само подчертава слабостите в сценария. Встрани от елементарните мотиви, свързани с родителството, които дават на филма моралния му център, и екологичните идеи, защитавани от Камерън и поднесени тук доста по-буквално, тромаво и не толкова елегантно колкото в „Аватар“ от 2009 година, сюжетът е празен откъм съдържание.
Във филм на друг режисьор подобни негативни страни биха могли да бъдат пренебрегнати много по-лесно. Но тук начело е именно Джеймс Камерън, човекът, който критикува лентите на Marvel Studios за това, че в тях неженени мъже просто спасяват света, когато в споделената сюжетна вселена на въпросните продукции се развиват по-разнообразни, развити и затрогващи човешки взаимоотношения от тези, илюстрирани за 200 минути екранно време в „Аватар: Природата на водата“.
Затова е и нормално летвата за Камерън да стои по-високо от простото представяне на визуално пиршество. Но за това поне не може да спори никой. „Аватар: Природата на водата“ представя motion capture технологията, при която живи актьори изпълняват в специални костюми физическите действия, мимиките и репликите на компютърно изрисувани персонажи, на ниво, каквото почти не сме виждали досега.
Лицата на На‘ви, сините обитатели на Пандора, са не по-малко изразителни от което и да е човешко лице. Играещите ги актьори им придават живот с абсолютно същата ефективност, която биха постигнали и ако ги играеха пред камерата без никакви добавени компютърни ефекти, просто като обикновени хора. Други персонажи, заснети и изиграни чрез този способ, включително от вече споменатите филми на Marvel Studios, изобщо не могат да се доближат до тази съвършена илюзия.
Затова и не е учудващо, че актриси като Уинслет приемат да се снимат във филми на Джеймс Камерън дори когато знаят, че реалните им лица няма да се покажат на екрана в нито един момент. Детайлите в пейзажните сцени, зрелищните идеи, приложени в баталните сцени, синхронът между ефекти и практически снимки: всеки визуален аспект е изпипан от вездесъщия режисьор до съвършенство.
Никак не вреди и неоспоримият факт, че за 13-те години от излизането на първия филм, изпълнителите на главните роли Сам Уъртингтън и Зоуи Салдана са съзрели неимоверно като личности и професионалисти. Играта конкретно на Уъртингтън в амплоато на Джейк Съли – Салдана винаги е била по-талантлива актриса от него – е осезаемо по-овладяна, нюансирана и премерена, отколкото в „Аватар“ от 2009-та.
В крайна сметка „Аватар: Природата на водата“ оставя зрителя искащ още, както заради качествата на видяното в рамките на 3 часа и 10 минути, така и заради усещането за останал нереализиран потенциал. Филмът може и да не е киносъбитието на годината, но продукции от такъв мащаб и с такава амбиция със сигурност си струват парите, времето и вниманието на който и да е зрител.
Още от автора:
Коледният филм, от който не знаехте, че имате нужда
Спилбърг за Спилбърг: Израстването на един гений
Това е най-ирландският филм, който може да съществува
Нито комедия, нито ужас... но никой не може да му устои
Това е най-гледаният филм по Netflix през ноември 2022 г.
Отвъд предразсъдъците и смъртта: „Черната пантера: Уаканда завинаги"
Една звезда в ролята на живота си: Всички говорят за този филм
Край на най-епичната битка на телевизионния сезон
„Амстердам“: Хаотичната песен за живота на един голям режисьор
20 години от раждането на една легенда
Този филм ще се окаже най-скандалният на годината
Най-касовият филм в историята: 13 години по-късно
Няма по-чаровна двойка: Джордж Клуни и Джулия Робъртс в „Билет до Рая“
Класиките, които искаме да гледаме на кино отново
Филмите от фестивала във Венеция, за които ще слушаме през сезона на „Оскар“-ите
Най-епичната битка на новия телевизионен сезон
