В навечерието на Трети март издателство „Абагар” пуска от печат книга с непознати в България, но и в Русия кореспонденции от руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години.
„Писма от България през 1877 г.” от Евгений Утин е превод от оригинала, излязъл в Санкт-Петербург година след края на войната. Книгата не е издавана повторно, не е била преведена на български език. И руски, и български изследователи избягват да я цитират с изключение на едно-две бегли споменавания.
„Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото
не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди”,
пише в предговора писателят Георги Данаилов. Той е попаднал случайно на екземпляр преди години, сега е инициатор и редактор на изданието. Преводач е журналистът Панайот Денев.
Ето, според Данаилов, някои възможни причини за това нехаресване:
„На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове - сакън – тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите!
Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят”. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.”
Авторът Евгений Исаакович Утин (1843-1894) бил известен петербургски адвокат, личност с широки либерални възгледи, публицист, автор в либералния „Вестник Европы”, кореспондент на френски вестници. Написал книга за Бисмарк и Вилхелм II. Когато руската армия минала Дунав при Свищов, той се присъединил като военен кореспондент и останал на фронта до третия трагично неуспешен щурм на Плевен през септември 1877 г.
Кореспонденциите били публикувани във „Вестник Европы”, а „Писма от България през 1877 г.” излязла като книга година след края на войната.
От първата до последната страница в нея разгорещено спорят въображаеми оптимист и песимист. Чрез дебата им Утин изразява своите лични убеждения и съмнения, надежди, тревоги и негодувания. Тогава, преди 140 години, написаното е оценено в авторитетни публикации в Русия като „едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците”.
Безпощадно критичен е авторът спрямо подбудите и поведението на руснаците към българите
„Извънредно често – пише Утин - трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.
За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас ... До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени…”
След този цитат Георги Данаилов добавя в предговора: „Става „безпощадно ясно”, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България” да излязат на български.”
Авторът описва действия на руските войски в Северна България, а пред Стара Загора преживява унижението на отстъпващата армия и отчаяното бягство на българите под натиска на турците.
Ценен документ са увлекателно описаните срещи в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово. Провалилите се, причинили десетки хиляди жертви на руски и румънски воини, три опита за превземане на Плевен заемат няколко глави, в които Утин, се възмущава от безотговорно неподготвените руски генерали и висши офицери.
Най-критичен е към корупцията в армията и изнася съкрушителни факти за трагично лошото въоръжаване, дезорганизацията в продоволствието, медицинското и интендантското обслужване.
Утин проницателно и със състрадание се отнася към трагичната съдба на българите и ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си.
Евгений Утин се прибира в Санкт-Петербург след третата кървава и неуспешна атака срещу Плевен в тягостно настроение. „Не защото не вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания всичко в Русия трябва да се промени…”, така завършва книгата.
