Има ли горе и долу в Космоса?

З а хората способността да се ориентират е от решаващо значение. Да се изгубиш е достатъчно лошо, но да не знаеш кой път е нагоре и кой надолу е още по-лошо. През повечето време на Земята, благодарение на гравитацията, това не е проблем, но какво се случва в Kосмоса без тази помощ?

Международната космическа станция (МКС) и космическата станция "Тянгун" се намират в рамките на гравитационната зона на Земята, на около 400 км височина. На такова малко разстояние в сравнение с радиуса на Земята гравитацията е почти 90 % по-силна, отколкото на морското равнище. Въпреки това астронавтите на станциите, както и самите спътници, не изпитват това, защото се намират в свободно падане. 

Ако гравитацията на Земята се изключи по някакъв магически начин, те ще полетят в Kосмоса по допирателна към орбитата, както топче на връвчица се върти около главата на дете, когато го пусне.

Веднъж попаднали в Космоса, безтегловността се запазва. Тъй като цялата станция пада заедно, няма усещане за падане, така че хората и предметите се носят.

Въпреки това има причина самолетът с намалена гравитация, официално известен като KC-135 0-G, да има своя неапетитен прякор "Повърната комета".

Хората са прекарали милиони години, развивайки се в гравитационно поле, и загубата му може да се окаже неприятна. За мнозина загубата му води до дезориентация и гадене.

This broke my mind. Why have I never thought of this? Earth is an orb floating in space, so there's really no up/down, north/south. The decision to put north & south (Eurocentric) where we see it on maps isn't an absolute but arbitrary. Mainly political motivations. Maps are lies https://t.co/UQhZKJRXms

— Mercurius ter Maximus (@fudgie88) November 19, 2023

Условията в орбита са се наричали "нулева гравитация" или "zero-g". Този термин беше изоставен в полза на по-точния термин "микрогравитация". В края на краищата, дори ако гравитационният ефект на Земята е неутрализиран, всичко, което има маса, има гравитационно привличане, така че астронавтите изпитват малка част от гравитацията от космическата станция и дори един от друг.

Тези сили обаче са толкова слаби, че телата ни всъщност не ги усещат. Освен това космическата станция е навсякъде около тях и ги привлича във всички посоки, дори по-силно към мястото, където масата е най-голяма. 

Можем да си създадем свои собствени

Това обаче не означава, че всички посоки трябва да са еднакви. Тялото ни използва за ориентация както способността на вътрешното ни ухо да усеща гравитацията и ускорението, така и регистрацията на местоположението ни спрямо други неща от очите. Получаваме болест на движението или синдром на адаптация към пространството, когато тези две неща си противоречат, но фактът, че очите ни също осигуряват ориентация, означава, че е възможно да се ориентираме сами нагоре-надолу. Може да не го усещаме, но можем да го видим.

Един от начините за това е всичко в космическата станция да бъде ориентирано по един и същи начин. Например МКС е проектирана така, че повечето светлини да идват от една посока, която се превръща в таван, а противоположната - в под. Би било възможно известията по стените да са произволно ориентирани, но това би било объркващо, затова вместо това те обикновено са поставени по един и същи начин. Това стимулира астронавтите обикновено да се ориентират с глава към "тавана".

Вторият начин, по който може да се създаде усещане за "горе" и "долу", е външен. Използването на Слънцето или звездите за ориентация би било доста проблематично, но Земята е много по-удобна.

Подобно на Луната, МКС винаги е обърната с едно и също лице към Земята. Също като Луната, това не означава, че тя не се върти. Вместо това тя се върти със същия период, с който обикаля. Тъй като е много по-близо до Земята от естествения ни спътник, орбитата е много по-кратка - 90 минути вместо месец - така че завъртането е по-бързо, но не достатъчно, за да представлява проблем. Това има няколко предимства. Освен че предлагат постоянство на астронавтите, радиопредавателите не трябва да се движат много спрямо останалата част от станцията. Освен това същите гравитационни сили, които карат луните да поддържат постоянно лице към своята планета, се прилагат и за изкуствените спътници. По-лесно е да не се борим с тях.

От 2010 г. на станцията има купол - модул, чиито седем прозореца предлагат панорамна гледка към родната планета. Преди това астронавтите трябваше да разчитат на малки илюминатори. Продължаващото присъствие на тези илюминатори обаче означава, че в много части на станцията на астронавтите се напомня за посоката на Земята, която по подразбиране се превръща в "надолу".

Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase