До Лос Анджелис и назад: мисията възможна

„В Париж… Ама, ще речете, защо почвам от Париж. Защо ли? — Да ви кажа: ако бях почнал пътните си бележки от София, трябваше преди всичко да кажа какво значи да се снабдиш в България със задграничен паспорт, а пък това е толкова невесела история...“

Така Алеко Константинов започва пътеписа си „До Чикаго и назад“ от 1893. Век и една трета по-късно дори виза за Щатите вече се вади без проблеми (е, поне в моя случай), което ще рече, че САЩ далеч не е недостъпна дестинация, дори и не е толкова скъпа, поне да отидеш. И не се налага да пътуваш седмица през океана, пък дори на борда на „La Touraine“  „най-големият, най-разкошният, но и най-скъпият от тези [плаващи дворци, както ги нарича Алеко] параходи“.

Моят „дворец“ е въздушен, Boeing 747 с 444 пътнически места, екипажът не знам колко беше. Дори не поглеждам към летището на Франкфурт, него съм го виждал безброй (буквално) пъти, защото първото ми пътуване към Новия свят го чакам от години. Съставил съм си представа от филмите и единственото, което искам да установя за себе си, е: истинска ли е тя [представата ми] или по холивудски напудрена.

А повод за това ми пътуване към Лос Анджелис е новото електрическо Volvo EX90, което имах възможността да тествам (един от двамата българи) на американска земя. Впечатляващ е също толкова, колкото и Градът на ангелите. Огромен е, електрически, със 7 места, 517 к.с. от два електромотора, гигантска батерия, предлагаща пробег до над 600 км, първият автомобил от нова порода, т. нар. software based vehicle.

747-цата се разтриса на излитане, набира трудно, като достига крайцерска височина и скорост след цели 55 минути. Минават като миг на фона на 11,30 ч, колкото е полетът от Франкфурт до летище LAX в Лос Анджелис. Това половин денонощие за мен идва, след като съм станал в 4 ч, летял съм за 2 часа до Германия и там съм преседял още 2,3 ч. Но всяко нещо си иска своите жертви.

Една от тях е икономичната класа, но за бизнес, да не говорим за първа класа (там си в отделна каюта с легло и бели чаршафи), тук цената е определящият фактор. Двупосочният ми билет от София (през Франкфурт на отиване и Мюнхен на връщане) до Лос Анджелис и обратно струва 1396 евро с чекиран багаж 23 кг в двете посоки! Бих казал, че цената е повече от достъпна. А януари и февруари е още по-ниска. Авиолинията е Lufthansa.

Тази компания не я харесвам по една причина: смятат, че превозват пингвини, а не хора. Цели 12 часа в кабината вероятно не е било повече от 18 градуса, а аз съм тръгнал от 35 и отивам на 35 градуса: къси панталони и къс ръкав. Добре че някакъв вътрешен глас ми каза да взема и нещо малко по-плътно. Увит в одеалцето, което ти дават, гълтам мелатонин и отнасям плувката. Това е най-добрият вариант за подобен полет. Но пък винаги има на кой да се доходи до тоалетна или пък малко детенце да те удари по главата, докато го разхождат, за да провери дали спиш.

Кацането е облекчение, след като прелитаме над Голямата вода, Исландия, половин Канада, Сан Франциско и L.A. А над Лос Анджелис летим над 15 минути със скорост 350 км/ч..., гигантски е.

Идва и опашката за граничен контрол. Той не е като познатия ми в Европа, няма нищо общо. Опашката е много дълга, но пак вадим късмет, защото чувам, че може да е 2-3 пъти по-дълга. Всичко живо около мен е извадило джобове с документи, аз държа паспорта си в ръка. Някои минават за 5 минути, други са на очна ставка по 20 и повече минути, трети ги карат да чакат отстрани... Нещата не изглеждат добре.

Заставам с моята журналистическа виза на гишето, снимат ме и следва въпросът: „Журналистът ли сте? Телевизия“? Отговарям утвърдително, макар да не съм телевизионер. Следва: „Приятен престой в USA”. Това цялото трае под 15 секунди! Същата процедура при колегата.

Посреща ни шофьор, Volvo се е погрижил, който се удря в челото: „Вие ли сте от България? Наистина ли? Това е световен рекорд, вчера чаках една дама над 3 часа да излезе“, а ние направихме това за 1,15 ч.

Заставаме отвън с колегата, който жадно пали цигара, за да изчакаме шофьора да дойде да ни вземе. И сблъсъкът с американската действителност започва. Всяко пето превозно средство е... Chevrolet Suburban. Та това е кола за до 9 човека и дължина 5,8 метра! Оказва се, че това са шатъли, огромно количество шатъли, в които се возят по 1-2 човека. Нас ни взимат с Mercedes Sprinter, в който може да се возят до 11 човека, а ние сме двама пътника.

За американците това няма значение, там всичко е огромно! Първата вярна представа за САЩ от киното и телевизията. Тръгваме към Нюпорт коуст, едно от най-тузарските места в Лос Анджелис метрополитен. Намира се на около час от LAX, като през 50 минути от това време пътуваме по 8-лентова магистрала в едната посока. Най-лявата лента е за автомобили за споделено пътуване, т.е. за превозни средства, в които се вози повече от един човек. Колите там са много малко, макар тази лента да е привилегирована и в нея да няма задръствания с часове. Но никой (добре, много малко коли) в САЩ не пътува по нея, защото всеки е сам в гигантския си SUV или пикап.

Няма да разказвам за курорта Pelican Hill, в който ме посреща Bugatti Chiron, Lamborghini Aventador SVJ и Porsche 918 Spider. Тук 99% от колите на гостите са европейски, защото само богатите в САЩ могат да си ги позволят. Работата на двама младоци на лобито на хотела е да ти отварят една двукрила врата. Всеки се обръща към теб с „Господине“ и отговаря на твоето „Thank you” с „Of Course”.

Пристигаме в хотела към 16 ч, а съм излетял в 10,30 от Франфурт. Часовата разлика започва да ме мачка, но рецептата е една: трябва да издържиш до вечерта без да лягаш, за да смениш бързо и безпроблемно времето, а не да спиш, докато навън е светло и да си буден, когато навън е тъмно. Затова: бърз душ да ми помогне да не заспя прав и оттам с колегата на океана, Тихия.

Водата е лед, тъкмо да се събудя. На пясъка няма нищо, шезлонги, чадъри и познатите ни схеми – йок. Ресторантите не са на пясъка. Карам го на автопилот да вечерта, 3 чаши вино, бързо хапване, грък-сервитьор, който на 5 минути е при нас с „Господа, от какво се нуждаете“. А аз се нуждая от сън, денонощието ми вече е 26 часа.

Следващият ми ден е единственият свободен. Взимаме едно плъг-ин хибридно Volvo XC90, тъкмо да си преговорим и подготвим за тест драйва на следващия ден на EX90, причината да посетя Лос Анджелис. С Радо, колегата, имаме ясен план, първа отправна точка: Бевърли Хилс, по-специално Rodeo Dr.

Магистралата е реален сблъсък с действителността, отново тя е точно такава, каквато съм я виждал безброй пъти по филмите. Движим се предимно по 8-лентови магистрали. Карам по ограниченията, т.е. 65 мили/ч (малко над 100 км/ч), но така дори огромните Mack-ове ме изпреварват. Вдигам до 75 мили/ч и вече всичко е наред, само дето аз съм силно напрегнат. Нищо не е като в Европа, но поне всеки си е хванал лента и единствено се изнася в дясно, за да хване друга магистрала.

Имаме конкретна дестинация: паркинг (345 N Beverly Dr, Beverly Hills, CA 90210) в сърцето на Бевърли Хилс. Първите 2 ч е безплатен, след това по $3 на 30 минути. Минаваме през по-нормалната част на Бевърли Хилс, къщите са като на филм: широка улици пред тях, всяка къща има асфалтирана алея към гаража, на вратата му е монтиран баскетболен кош, а пред някои къщи е опънат американският флаг.

Спираме на паркинг и оттам директно на “Родео драйв“. Озовах се вероятно на най-скъпото място в L.A. и едно от най-скъпите в света, предполагам. Абсолютно всички най-луксозни брандове са врата до врата, абсолютно всичко, някои дори имат по два бутика на улицата. Всеки бутик е с фейсконтрол, опъната ограничителна лента пред тях, а от двете страни на тази лента стоят 2-метрови гиганти. От всеки бутик лъха адски студ, буквално охлажда улицата. Пред Chanel има опашка.

Снимахме се пред табелата Beverly Hills (нищо особено), скипнахме Four Seasons Hotel (където е сниман „Хубава жена“), но пък решихме да седнем в едно кафене. Избрахме си това до паркинга, защото в него имаше най-много хора. Оказа се... супермаркет. Вътре: лудница от млади хора. Една огромна опашка за храна (водорасли и някакви безвкусни полезни неща, измервани в либри, ходи разбери колко грама е това), друга огромна опашка за кафета ($10 e за „Добър ден“), казвам на Радо: „Ще пия едно смути“. Там е най-голямата опашка, кога друг път да пиеш смути за $22.

Ако не се снимаш на емблематичния надпис HOLLYWOOD, значи не си бил там. Ето и адреса: 3160 Canyon Lake Dr, Los Angeles, CA 90068. Тук е забранено да се спира, аз обаче се бухам точно под знака за забранено спиране, колегата пали цигара и почваме фотосесия. Тя е прекъсната рязко от появата на чернокожа дама в униформа от тукашните „Паркинги и гаражи“. С една реплика смрази кръвта ми и се изнесох по възможно най-бързия начин с Volvo-то, а Радо си пафка пред нея. Минута по-късно гледа към небето и се кръсти, когато виждаме знак с надпис: „Глоба за пушене $1000“ (заради опасността от пожар). Размина ни се и това.

Логиката ни отвежда към Hollywood Boulevard, паркингът е на адрес 6801 Hollywood Blvd, Los Angeles, CA 90028 (първите 2 часа е $3, но с валидация на талона от ресторант или магазин). Тук може да се види Dolby (Kodak) Theater, China theater, Madam Tissue и Алеята на славата.

Последната е най-голямото ми разочарование. Това е и най-голямото разминаване с очакванията ми. Нищо особено не изглеждат нито Dolby theater, където се раздават „Оскар“-ите, нито фасадата на музея с восъчните фигури, а Алеята на славата си е адска, ще го кажа, извинявам се, цигания. Самата алея е широка метър, част от по-широк тротоар, но е много дълга. Всички туристи, вероятно водени от своите представи, идват тук да видят и да се разходят. А това си е чист туристически капан. Китайци, чернокожи и мексиканци, всеки се опитва да ти продаде нещо, чист битак. Снимах се и газ, разочарования.

За да си призная, разочаровах се и заради това, че нямахме време да видим центъра, т. нар. Downtown Los Angeles, там, където са небостъргачите, но не като тези в Ню Йорк. Разочаровах се, защото по разказ на други колеги, които са имали време да посетят тази част на града, това е място, което също сме виждали много пъти по филмите: безброй бездомници, живеещи в картонени колиби или спящи на земята. Самотна дама, наша колежка, разхождайки се там е наплюта от жена с психични отклонения, а след като свива по една вътрешна улица вижда друга филмова картинка: струпали се на групичка няколко чернокожи, които силно се заинтересоват от нейната персона, но дамата прави обратен завой и се изнася оттам по възможно най-бързия начин. Това е центърът на Града на ангелите.

Аз смятам, че това също трябва да се види, за да си изгради човек по-ясна представа, защото моята е свързана само с лукса. Там паркингът е с адрес 888 West Olympic Blvd, Los Angeles, CA, но е солен: за 2 часа се плаща $10, за 2,30 ч - $20.

Има какво да се види: Crypto.com Arena (хокей и баскетбол), GRAMMY Museum, статуите на Кобе Брайънт, Карим Абдул Джабар и Уейн Грецки, там е и Team LA Store, бутикът на „Лейкърс“ (1111 S Figueroa St, Los Angeles, CA 90015).

Нямахме време и за Sunset Boulevard, както и за Santa Monica, но там, за разлика от изпълнението на Snoop Dog, също може да се види огромен брой клошари, с които местната управа не може да се справи. Но ето ви е паркинг, за да разгледате: 1540 2nd St, Santa Monica, CA 90401, безплатен първите 90 мин, след това $2 за следващите 30 мин, $3,5 за престой от 2,0 до 2,3 ч, за престой над два часа и половина цената е $5.

Останалото ми свободно време с колегата прекарахме по крайбрежието, разходка в Laguna Beach и chill в тузарския комплекс, където бе базиран тестът на Volvo EX90. Електрическият флагман предлага впечатляващи технологии, пробег до 600 км на ток и луксозен интериор. Моделът е новото начало на шведската марка, начало, свързвано с електромобилите и т. нар. techology driven car.

Тествах го и му благодаря за възможността да посетя Града на ангелите, макар и само за 4 дни. Но престоят в САЩ трябва да е минимум 10 дни, а ако имате средствата – поне две седмици.