Къде сме ние – в ортодоксиите или ересите?
Днешната българска реалност е малко като филм на Дейвид Линч: зад една цветна лудост се крие вечна чернобяла „бременност на смисъла“, която обаче не ражда нищо освен безсмислие. И по-лошо - отвъд реалността се крие трето и четвърто тъмно измерение, както и неизказано, перфидно насилие над смисъла. „Общественото“ следствие е, че сме предимно „поданици”, които рядко се превръщат в граждани (в смисъла на “aux armes, citoyens”; или пък в стария римски смисъл „civis Romanus“).
***
Ето как пребиваваме в една и съща съсипваща групова привидност, в която паролата е „оцелявам”, а не „живея”. А всъщност говорим за глупашка реалност, в която сякаш априори няма място за морал, да не говорим за добър вкус – колко пъти сте си казвали, дори и само на дежурни светлини вътре в себе си, че ако станете част от системата по върховете, ще плувате в меда, и вече няма да му викате „катран”?
***
Помислете. Защото, ако няма „civitas“, т.е. „гражданственост“ или „гражданска власт“, или „власт на хората, които се чувстват граждани“, вие препотвърждавате същата тази политико-икономическа шизофрения, която наблюдаваме в момента. И заради която всички у нас или живеят зле, или – в по-просветения вариант – не подозират, че може и по-добре.
***
За три десетилетия постигнахме само едно: половинчата сизахтия, от която Солон би се възмутил – всички сме уж свободни, но всъщност сме заложници на трагична системна грешка, която обича да препотвърждава сама себе си.
***
Да повторя: няма нищо по-непоносимо от еднообразието на вечната, неотменима привидност, върху която днес лепим неологизма „задкулисие”. И стигнахме до вид апория, за която и вездесъщият Зенон от Елея би се почесал по плешивата глава – всички сме опозиция.
***
Но да оставим Зенон. Той се води ученик на самия Парменид, т.е. философ до мозъка на костите си, а у нас всички, които се занимават с науките за мисълта и идеите, някак априорно попадат в категорията „ама тоя не е хващал мотика“. Макар че това би трябвало да важи и за шутовщината.
***
Опасявам се от следното: че в момента мнозинството наши сънародници не прави разлика между ортодоксиите и ересите. И по-точно, мнозинството не прави разлика – или пряка каузална връзка – между политическите циркове, следствие от обща некомпетентност, и прякото отражение на играта на политика върху живота на всеки от нас.
***
Опасявам се също, че ирационалното отношение към политиката се превръща във вид наша реалистична космогония на политическото – тип „абе, те там нещо тия се разправят“, а животът е друга работа.
***
Не, животът не е друга работа, той в голяма степен е функция на политически решения. Ерго, политиката не е само decorum, нещо като самостоятелна дейност с относителни етикетни правила, каквато впрочем изглежда в момента. Затова отдавна настоявам, че в българското образование, наред с квадратните уравнения и „родинознанието“, трябва да се въведе и предмет тип „гражданскост“.
***
Защо „civitas“ ли? Обяснявам: в древен Рим с тази дума обозначават хем самото право да си гражданин, хем самите свободни граждани на късната Република. Терминът за „гражданин“, с всички произтичащи права, е „civis“. В империята след Клавдиите и Флавиите този термин преживява вид ренесанс – и тъкмо оттам да черпим неговия смисъл. Разбира се, не можем да излъчим управник като Марк Аврелий, но може поне да помечтаем.
***
Ако позволите и още една лингвистична игра: civilitas. Това, до късни времена (чак до Юстиниан в Източната римска империя, която ние погрешно наричаме „Византия“), означава „любезност“ или „вежливост“ в отношенията. Оттам и днешното “civil” в западните езици.
***
Обаче: след императора-философ Марк Аврелий и Антонините (края на II-ри в. сл. Хр.), „цивилитас“ почва да означава по-скоро нещо като „снизходителност от страна на имперската власт“. Тази важна промяна – или подмяна - дори е подметната в иначе слабоумния филм „Гладиатор“.
***
За да затворим темата: аз, в крайна сметка, съм за „corona civica“. Това е военна награда в римската република за човек, който е спасил свой съгражданин по време на война. (Ако ми се схваща киркегоровата ирония.) Това вървяло и с определен обществен пост (например заместник-цензор или нещо), така че аз просто смятам да умра от смях, наблюдавайки като flaneur битката за постове в момента.
***
Але-хоп, дет вика Вонегът, обаче има място за притеснения, и то не само философски. Струва ми се, че има отместване на самата норма какво е „политическо“ – което аз, като вечен опозиционер, би трябвало да обожавам, но като философ на политическото „ни мъ кефи“, както би казал някой истински инфлуенсър.
***
Продължавам да вярвам, че политиката трябва да е нещо като крос-фертилизация, т.е. като взаимно оплодотворяване, което е възможно дори отвъд самия сблъсък на идеи. И че сблъсъкът на идеи не трябва непременно да е жертва на обскурантизъм.
***
И че в политиката преди всичко трябва да го има онова, джаинисткото „анекантавада“ (уважението към различните мнения и ненасилието), илюстрирано с онези шестима слепци, които пипали слон.
***
Знаете го: първият, който пипнал крака на слона, казал „това е колона на храм“. Вторият, който пипнал опашката – „това е въже“. Третият, който пипнал хобота – „това е клон на дърво“. И т. н.
***
Поуката? Е много ясно, без да сме джаинисти – че всички сме ограничени в разбирането си за действителността, но и че най-тъпото е да твърдим, че само нашето мнение е валидно, без да виждаме цялото.
***
Налага се да добавя и нещо исторически тъжно. Ние, българите, като съдба приличаме на хипотетичния седми слепец, който е хванал и той нещо от слона, но по-добре да не говорим за кое.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
