Дали е избор или съдба?
Да поговорим сериозно за депресията - или дистимията, обездушаването, ако обичате старогръцкия.
***
Древните не познават „обездушаването“ в наш смисъл – най-малкото защото не са имали достатъчно свободно време, за да се замислят.
***
Те, както и аз, са по-скоро специалисти по парадоксите и апориите, особено на Зенон. Т.е. те нямат достатъчното свободно от тежък труд време, за да се замислят за самия живот.
***
Защо? Много ясно – древният живот не предполага това, което ние наричаме „свободно време“. Свободното време е изобретено след третата индустриална революция. А това, че е прерогатив чак на нашето лигаво европейско време, днес се приема за даденост.
***
Зенон от Елеа (да не го бъркате, моля, със Зенон от Цитиум), вярва, че всички тогавашни „ние“ сме едно и че „промяната“ след Перикъл няма да стане. (Тук без препратки.)
***
Той не критикува Перикъл, защото не е идиот. Но напомня, че Перикъл твърде бързо се превръща в тиран, макар да е останал в историята като единственият „леберал“ в класическа Гърция. Ако изобщо позволите тази шега.
***
Зенон рещава друго: да се ебава с властта чрез своите „апории“. Например следната, която в наши дни е трудно разбираема: ако изстреляш стрела, тя – поне мислено – се движи в серия от моменти във времето, и затова той е един от първите детерминисти: че стрелата се движи не само по парменидовите закони на протофизиката, а че самата тя може да застине във времето, ако я вземем само като нещо недвижимо. Оттам и прословутото за Ахил и костенурката: че ако костенурката е стартирала преди Ахил, той, въпреки стократната си бързина, не може да я настигне и изпревари логически.
***
Сега, вие ще кажете, тва е идиотско, и то в някаква степен е. Въпросът е, че древните, и най-вече Зенон от Елеа, изобретяват изцяло логическия парадокс, особено спешени от размислите във „Федон“ от Платон.
***
Ще дам и още един пример, с моя любимец Епименид. Само да подскажа, че по онова време апориите се ползват, за да разрешат някои иначе нерешими парменидови проблеми в древногръцката философия (т.е. сякаш нерешими по начало). Та, ето ви и „парадокса на лъжеца“, внимавайте.
***
Критянинът Епименид казва, че „всички критяни са лъжци“ – и това веднага довежда до логическия парадокс „ако Епименид е критянин, то това не е вярно“.
***
С което Епименид атакува линейната аристотелова логика, и я прави „бивалентна“. Ако всички критяни са лъжци, то и Епименид, като критянин, лъже, когато казва, че всички критяни са лъжци; ерго, той не е прав, само защото е критянин. И всъщност ни задава въпроса. И сега ще ви оплета окончателно: ако той е истинен, следователно не всички критяни са лъжци; но той все пак е критянин, и казва истината за критяните, че те са лъжци, което го прави лъжец, и че изявлението му не е вярно per se, но от друга страна е вярно, ако приемем, че твърдението му е вярно. Следователно, твърдението му, според аристотиелианския подход, е едновременно вярно и невярно.
***
Да, но никой в съвремието не може да приеме нещо така философско двойствено. Дигиталната революция направи така, че да има само две страни – нещо като добро и зло, като Господ и Дявол, особено по повод на Украйна. И нищо философско по средата.
***
Честно, понеже аз съм мистикът, приемам и другата страна, неква моя стратегия. Но ми е трудно да приема хора, които оправдават руската агресия.
***
Буйства и примирения, дет вика Чоран. Той критикуваше бясно и интелигентно недъзите на либералната демокрация, и колко липсва сега, когато всичко е подложено на неговото „изкушение да съществуваш“, точно в тази изчекната либерална демокрация. Въпреки че нищо друго по-добро не е измислено.
***
В момента не виждам нищо умно, освен да се осланяме на Онзи от пътя към Дамаск, Св. Павел.
***
Винаги ще го упрекваме, че е превърнал „чистото“ християнство на „истинските апостоли“ в неква тогавашна „рокендрол“-религия, щот е въвел най-кринджавото от Стария завет: нетърпимостта, недодялаността, извънримския провинциализъм, първоначалната простащина. Неподготвен, но крайно запален некогнитив, заради който днес има предразсъдъци в самата религия и морала. Заради сектантския си дух, особено при коринтяните, той става символ на един вид лош християнски вкус.
***
И сам, като чаша, забравена на масата, дет вика забележителният американски поет Лангстън Хюз.
***
Но въпросът беше как да се справим, ако изобщо можем, със Самотата.
***
От една страна, да разглеждаме самотника като вид борец срещу статуквото на Живота. Това някак ми допада – той е по свой начин терорист на смисъла, усеща – пак по Чоран – как населва самотата си с истински или въображаеми врагове.
***
Но сегашната „дигитална“ самота няма нужда от препратки – тя, сякаш по Набоков и неговия велик Пнин, е самотата сред други.
***
Тя прилича на онази на Мартин Лутер, с извинение. Не е достатъчно да имаш собствено мнение – важно е да го понасяш като вид проклятие. Да виждаш в опонента враг, палач, чудовище, като в същото време продължаваш да го обичаш и да проектираш в него цялата своя нечовечност, с която разполагаш и която съзираш в лошите си блянове.
***
Лутер, впрочем, е истински революционер, той сякаш пита „ако Господ не защити честта ми, срамът ще е негов“. Откъдето и протестантското разбиране, че католическият Господ не ти е длъжен, че инициативата е твоя. За разлика от отмъстителния православен Господ, който сякаш казва, ти си ми длъжен, ти си нищо без мен, ти си нищо без мойта вертикална власт.
***
Ако се питате: защо ние така, а немците не? Щот Лутер: мисията му е била да възмущава духовете през 16-ти в. Той пръв съкращава избраните и прави така, че да има „германско“ мислене; Лутер е немският Св. Павел, селският религиозен вожд с първата идея за обединена рационалистка Германия.
***
Но да се върнем на дистимията. Колкото повече се поддаваме на изкушенията на скептицизма, толкова повече се притъпява отвращението към новия утилитарен език. И постепенно, при най-младите, се превръща в приемане. Ние, уж бунтарите отпреди либералния императив, все повече се помиряваме с това и признаваме новата легитимност.
***
Било от зрелост, било от попкултурна умора, било от нещо трето, но ние сме сякаш скепцицизмът, увиснал над смисъла.
***
Цялата ни самобитност, ако въобще я има, произтича от нещо просто – нетърпимостта към новото. С отказа си да се борим срещу простотията, баналността на ФБ и изтъркаността, ние сякаш чакаме някакво избавление.
***
Но не – ние сме съучастници. Неспособни да дадем на думите дори най-лекия тургеневски трепет.
***
Незакотвени, далеч от очевидностите, изведнъж сякаш се страхуваме от езика. И тва, уви, ни отпраща към безмълвието, към ужасите на публичната реч.
***
Упс, забравих за Стайрън. Почти всички велики в Америка са жертва на стайрънов тип депресия – Върджиния Улф, Папа Хемингуей, Харт Крейн, Силвия Плат, Юкю Мишима, Примо Леви, Казуо Ишигуро. И още кой ли не.
***
Но като интелектуалец и психолог трябва да препоръчам поне пет четива, без да обяснявам за Аби Хофман или Рандал Джарел, ако позволите:
William Styron,”Darkness Visisble”
JT Leroy, “The Heart Is Deceitful Above All Things”
Толстой, „Анна Каренина“
Захарий, “ Записки по българските въстания”
FS Fitzgerald, “This Side Of Paradise”.
***
И ето ме сега, мъдрецът-демон, хахах. Уж скромен ученик на Парменид и Емпедокъл; последният казва, че след като в даден момент познаваме нещо, което е мислено като минало, в действителност то не може да е минало per se – трябва в някакъв платонов смисъл да съществува и СЕГА. Оттук Парменид, с извинение, е първият, който казва, че не може да има промяна.
***
Пледирам не за друго, а за поне някакви куийнсбърови вътрешни правила, които да оправят кашата, наречена Фейсбук.
***
Пледирам и за повече внимание към онези гласове, които все още, така да се каже, имат депозити в общата ни „морална“ банка.
***
И понеже мразя “хепи-ендинга”: нямам нищо окуражително за вас, тихите жертви на дистимията. Стайрън също няма. Всеки, още от Декарт насам, се оправя сам.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
мандат за управление с ГЕРБ-СДС" />
