Носталгиците да си траят, по възможност
По едно набоковско изключение (помните ли професор Пнин, Тимофей Павлович?), ще се самоцитирам. Следното е малка извадка от наш разговор с Даниел Ненчев за специалното издание “Creative Bulgaria“. Там казвам така: „Понеже ненавиждам генерализациите тип „българинът бил такъв или онакъв“, да напомня: има стотици видове българи, и по-важно – стотици видове млади българи. Има всякакви по цялата скала между будни и бяло гето, а също и двете в комбинация (смях). Съзирам особен и насърчителен вид прагматизъм, който, като решително „десен“ човек, подкрепям – да си инициативен, но най-вече да си правиш сметката как можеш да продадеш идеите си. Разбира се, аз винаги съм скептик от епиктетов порядък, защото съм виждал лично как купища прогресивни идеи се провалят с трясък“.
***
Защо, ще попитате вие, съвсем резонно. Освен удиалъновото „а защо не“, имам и отговор по същество: защото все още, най-общо, сме предмет на поданическа култура, която е тъкмо обратното на гражданствената. И фактът, че се концентрираме основно върху социодигитални фрустрации, внезапно намерили „медиа аутлет“, не помага никак.
***
Вместо да се хванем в ръце и да се самоорганизираме, от малките реални общности към големите цели.
***
Тук мога дълго да говоря как колективистичното ни начало (пришпорено от няколко робства, последно съветското) ни тика към атавистичен страх от гражданствеността, и в крайна сметка – към вече популярната в приложната психология „култура на заучена безпомощност“, която някак е хитът сред ежегодния сонм „психоложки“, които бълва моят философски факултет в СУ, и които намират достъп до медии.
***
По моему, и като преподавател, терминът би трябвало да бъде „приучена безпомощност“, за да включи в себе си и всички когнитивно провалени студенти, пощипнали тва-онова от психологията и философията. Защото лошото преподаване „приучава“ към лесното и първото ниво, и то се проектира в националната душа. Но това в сферата на киселата ирония.
***
То е като да питаш кой е най-големият джаз-тропметист, и винаги донякъде е и въпрос на вкус. Чет Бейкър, щот е по-наркоман от Майлс и Дизи? Или пък Луи Армстронг? А защо не някой от следния ред, защото не са станали „звезди“ на тромпета – Мъгзи Спаниър, Бъбър Майли, Клифърд Браун, Блу Мичъл, и най-вече първопроходецът Бъди Болдън?
***
Или пък, по моему, най-подцененият велик – Суийтс Едисън?
***
Т.е. ние робуваме на това, което ни е сведено от медийната и поп-култура, а не от преподавателското. И само ние – т.е. вие – избирате във вкусовете си дали да бъдете будни или „бяло гето“. Последното, да не му се сърдим културологично, има простата задача да оцелее, а не да различава Юпитеровата симфония от 35-тата.
***
Т.е. нашата задача с вас е друга – да отделим някакво време да образоваме изоставащите. Шеговито казано, досущ като във военен съветски филм, да не изоставяме своите ранени. След като априори, с необходимата доза смях и самодоволство, знаем, че поне ние сме се спасили.
***
Ще дам и чудесен пример. Сериозна част от днешното рязко геополитическо противопоставяне с Русия се дължи не само на цинично-икономико-политически причини, а на самото неразбиране какво е това „Русия“, включително „Русия на Путин“. Аз имам щастието да владея относително добре руски език и се чувствам длъжен да кажа – това все още си остава най-креативният възможен народ, без значение дали путиновата държава го държи на нетраен салам и половинка водка.
***
Т.е. ние, прозападните, не знаем, че там има много по-умни от нас прозападни – и това е като унаследен „марксистко-ленински“ проблем.
***
Това донякъде по повод и на наскоро учреденото у нас движение „За свободна Русия“.
***
Да, вглеждането в руското минало – имперско и съветско – неизбежно предизвиква истински уплах, както веднъж каза Емил Чоран. Минало на подземна народна тревога, изпълнено с обречено очакване: Русия все успява и не успява едновременно. Но Русия, с извинение, не ни е враг – тук без детинските прозападни мастурбации, отвъд чистата геополитическа логика.
***
Впрочем имате ли някаква представа какво мислят за нас руснаците? Три нива, от разговорите ми с какви ли не руснаци, плюс други четения. Първо, младите хора в Русия въобще и не подозират за нашето българско съществуване, така че ги изключваме (включително прекрасните нови порноактриси като Eva Elfie, май беше от Красноярск, гагага).
***
Второ, средното поколение, активно във Фейса, почти единодушно смята, че ние сме некви неблагодарници заради 1877, и сме се „чалнали“, т.е. видели сме полза от НАТО и ЕС. Но същите провокирани „единомслия“ там важат много повече за прибалтийските републики, т.е. ако си мислите, че руснаците стават и лягат с проблема „Болгария“, няма подобно нещо. Те се възпаляват далеч повече от, да речем, поляците. И буквално не мислят изобщо за нас, което е разсмиващо (на нашия фоб-фил вечен дискурс).
***
Трето, по-възрастните. Разбира се, те са „имперци-съветци“ и категорично смятат, че трябва да се възстанови СССР. Там са и истинските носталгици, на които се крепи путиновата нео-империя, идеологически. Тях няма да ги коментирам, защото ми напомнят на едно великолепно изречение от Фокнър – „surely love is a kind of blackmail“.
***
Четвърто, да се държим спокойно и мъдро спрямо путиновата държава. С хайдегеровото Sorge, но и с чорановото зряло разбиране към bully-like Русия. Да я обичаме, културно и всякак, колкото и да е войнствена – ако разбирате руската безкрайна душа. И да разграничаваме руската политика от руския културен „фронт“, ако ми се разбира пак иронията.
***
Пето, има решително разомагьосване на Запада (и особено САЩ) в съзнанието на източноевропейския плебс. Т.е. контекстът, особено у нас, е съвсем друг, в сравнение с, да речем, 1992. Руската неоимперска тяга донякъде разчита на това, но далеч по-голям проблем при тях е разправията за Тайван. Т.е. в сравнение с китайската заплаха песковците (тези бешеные псы, хаха) въобще ни ни отразяват.
***
Шесто и последно: световна война ще има, но не днес.
***
Сега ми хрумна: добре, че е православната вяра, Хатишерифът и Хумаюнът, Бозвели и всички, които се бориха за независима българска църква. Без тях, от Раковски нататък, можеше да сме като ирландците – да говорим езика на своите поробители, и само прадядовците да говорят на келтски. Това – с намигване.
***
Но като казах „ирония“ по-горе: какво ни пречи да направим „Съюз на олигарсите в България“, по подобие на работодателските организации? Представете си как този съюз участва в „тристранката“, щот де факто решава всички „български съдбини“, и я прави „четиристранка“, а именно държавата, профсъюзите, бизнеса и „Бизнеса“. Да, и аз се смея.
***
Русия: ние, българите, сякаш нямаме национална „душа“, но при тях се намира в излишък.
***
Съвременната путинова държава сякаш не познава вредното действие на размишлението (защото уж имат Достоевски и Толстой), както и крайните точки на самосъзнанието, където то ражда културна анемия. Венедикт Ерофеев и Владимир Набоков там все още са смятани за „предатели“, щот твърдят, образно казано, че Русия е нещо далеч повече – и ужас, по-малко - от Отечествената война.
***
Какво ще се изправи срещу тях, освен един малокръвен, обезсилен либералистки свят?
***
Не подценявайте все пак нашия избор в полза на западните просвещенски предразсъдъци – те все още „работят“, не са съвсем атрофирали инстинкти.
***
Но и не забравяйте споменатия Веничка Ерофеев: „Наше завтра светлее, чем наше вчера и наше сегодня. Но кто поручится, что наше послезавтра не будет хуже нашего позавчера?“
***
Жалко, че Путин, повидимому (тургеневско наречие, впрочем), видимо не го е чел.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.