Тома Аквински, с извинение, ни подсказва как да живеем, но не събира лайкове
Добре, де, ето го и самият смисъл на живота. Исках да го обясня през Камю и неговото схващане на мита за Сизиф - и то, ако изобщо може, накратко – че смисълът е в бутането на камъка нагоре в Тартар, а не в избутването му догоре, така или иначе определено като невъзможно от древния ум. Но това ще го оставя за другата седмица, защото да си припомниш изследователски Камю не е просто вникване и размишление, но и вид морален компас.
***
Сега, доколкото виждам, няква уж критична маса у нас има надежда, че се случва нещо като „пролет на обществените нрави“, дет вика Томас Ман в своя Билдунгсроман „Вълшебната планина“ (“Der Zauberberg”). Но все пак да напомня Анаксимандър – той е първият скептик, сякаш от името на всички предсократици (и ученици на протокиселото копеле Талес), далеч преди епиктетовия вид скептицизъм. Той пръв казва, че човешката природа, в общия случай, не се променя и клони към лошо.
***
Да се обзаложим ли, че е прав?
***
Древният ум съвършено се е сетил, че вечното наказание е да няма резултат.
***
Но и че ако изобщо има смисъл, той е в опита/процеса за постигане на резултат. Т.е. в днешни термини, успехът най-често води до стазис и безсмислие. Някой по-светнат тук може да ме обяви за манихеец, но моята ерес – ако има такава – се родее по-скоро с ботевото „светът, привикнал хомот да влачи,/тиранство и зло и до днес тачи“. Нашият гений обаче не е изначално ляв, както е било вменявано от соц-историографията – той иска да пренесе тогавашния европейски индивидуализъм и инициатива на наша почва. И, както се случва с почти всички велики български замисли, се проваля.
***
Т.е. ако позволите, страданието и самият процес на „живеене“ ни прави хора, а не крайният резултат, защото – ентшулдигунг - никога няма краен резултат и състояние на „победа“ или „щастие“.
***
„Щастието“, евдемонията, още от края на 6-ти в. пр. Хр. би трябвало да се схваща не като случка, а като процес; ако изобщо приемем, че такова нещо като „щастие“ съществува.
***
Ерго, „културата на непременното щастие“, която царува в момента, пришпорена от потребителския императив и факта, че 75 години живеем без война, е null and void, нищожна сделка с битието.
***
Но да приложим всичко това към българското съвремие: колкото и в момента да се вихри изпадналата от питоса на Пандора надежда, тя е нещо крайно летливо, versatile, и – ако се позова на Джон Милтън, онзи, слепият – it’s the hope that kills us.
***
Ма защо така негативно, ще кажете. Ами, защото, най-общо, постоянното ни първо ниво (с корени в последното наше робство - съветското) води до дългосрочни деформации на очакванията и възприятията. Истинската надежда, ако има такава, е свързана единствено с GenZ поколението – първото от 13-ти век насам у нас (да, хлабава препратка, но намигам), което не само не е израсло във вид робство, а поради Четвъртата индустриална революция (т.е., най-общо, дигиталната) не подразбира подчинението като житейско справяне.
***
Вече дадох пример с моя преподавател по антична и средновековна философия, проф. Цочо Бояджиев. Той, в летящ стил, винаги ни припомня средновековните схоластици.
***
Представете си все пак 13-ти век в Европа, без да ангажирам с това брилянтните Цочо или дори Жак Льо Гоф. Представете си бесен, мрачен, gothic католицизъм в Запада (в Изтока ние още се учим на православие, династията на Асен, Петър и Калоян някак кумулативно води до Иван Асен II и до прословутите три морета, минус Борил). В същото време в целия католицизъм започва да се преподава учението на Св. Тома от Аквино – чак до рескрията на папата-„бунтар“ Лъв 13-ти в края на 19-и век (поне според нечовешкия колега Пол Джонсън). И понеже все пак темата е „смисълът на живота“, на мен ми се струва, че Тома Аквински би трябвало да бъде изучаван наравно с Аристотел. Сега ще опитам да обясня защо.
***
Първо, защото по времето на Тома от Аквино битката „Платон срещу Аристотел“ все още бушува, доколкото написаното от тях може да послужи за основа. И точно тук моят човек (язък, че никога няма да го прочетете, уинк-уинк) осигурява „победата“ на Аристотел – чак до късния Ренесанс, когато Платон е някак „възстановен“. (Тук, разбира се, трябва да напомня следното: през 17-ти век е било възможно човек да е едновременно православен, заради умрялата Византия, и картезианец: Малбранш, макар и духовник, не е бил подложен на критика.)
***
Второ, Тома Аквински не е селянин, включително и по днешните ни разбирания, в които „селянин“ в определени среди означава „простак“. Не, Св. Тома е син на графа на Аквино, чийто замък, в границите на графство Неапол, е в непосредствена близост до Монте Касино. (Тук няма да ви занимавам как Тома прекарва 6 години в университета в Неапол, и после става доминикански полу-монах и заминава за Кьолн, където учи при Алберт Велики, водещият аристотелианец на тогавашното време). И в този смисъл, не е хубаво да сме прости и да се снимаме с чалгаджиите, защото все пак дължим някакъв добър вкус и споменатия морален компас на децата си.
***
Трето, Summa contra Gentiles. Самата идея, че трябва да преследваме истината на всяка цена, я дължим точно на Тома от Аквино.
***
Моята цел (казва той, пък и според Ръсел) е да провъзглася истината, но за това ще ми се наложи да прибягна до естествения разум – т.е. Тома пръв реално иска и доказва съществуването на Бога. Ако аз и вие познавахме същността на Бога, това би било истинно, но само ако Бог и съществуването са едно и също.
***
Обаче имаме малък проблем – важното е, че не помним, че религиозните истини, които са недоказуеми, могат също така да бъдат познати посредством вярата. Доказателствата там са трудни и могат да бъдат разбрани само от учения или вярващия човек.
***
А вярата е нужна и на непросветения, знаете.
***
Преди Камю, да съобщя и най-важното по повод смисъла, както го разбирам: в Бог, казва колегата Аквински, съществуването и генералната религиозна същност са тъждествени. Бог не е възможно да бъде „специфициран“ посредством някакво субстанциално различие, той не принадлежи към нищо „родово“.
***
Той, в най-лошия случай, е ВИД битие.
***
Да обясня и за парвенютата: ние или сме богоподобни – с вкус към емпатия, - или не сме. По-подходящо е да се каже така: макар божественият ум и уредба на света да е предмет на съставност, Бог е изначална интелектуална благост, единно цяло. То или се възприема като цяло, или попадате в категорията на „празничните богобоязливи“.
***
Ето и нещо насърчаващо от аквинския граф (никога няма да ми се разбере иронията): всяка форма на вяра, доколкото представлява нещо положително, е понечване за самовъздигане. Растението е подобно на католическия вид Бог по това, че притежава собствено знание, колкото и да е малко, но е неподобно по остъствието на интелект.
***
Най-хубавото, което аз измислих по повод Смисъла, преди дори Камю: божественото провидение не изключва злото, случайността, свободната воля или щастливото стечение на обстоятелствата. Но да внимаваме за Злото, което идва поради – забележете – вторичните причини. Сякаш добър майстор с лоши инструменти.
***
Някой би казал, е кво прайш сега, омъжваш Тома Аквински за Аристотел. Бих отговорил, не. Ако „омъжвам“ нещо, то би било съвсем хлабаво, в стил „търсим, заедно с проф. Цочо Бояджиев“, аристотелианското в Тома Аквински.
***
Но ние с проф. Бояджиев, така или иначе, не попадаме в лайковете.
***
Дори ще ви цитирам великолепен коментар под наште размишления – kakvi sa tezi kvazimodi?
***
Което е свръхзабавно, но в културологичен смисъл ни връща на минус първо ниво (както асансьорът в мола).
***
Т.е., когато Вуте види нещо непонятно като жираф, той казва „такова животно нема“. Без значение какви са фактите.
***
И, някак, тъкмо затова корупцията у нас, пък и не само у нас, винаги печели Войната с корупцията. Усмихнато човече и честита Нова.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
мандат за управление с ГЕРБ-СДС" />
