Плюс лек философски преглед
Честно, мислех да обясня за Фуко и неговите разсъждения за насилието от философска гледна точка (щях да викна на помощ и Хусерл), но се отказах. Не че те не знаят – напротив, в културологичен смисъл насилието се превръща в огромен проблем, не само у нас, в условията на уж победила либерална демокрация.
***
Вместо това ще опитам да ви кажа съвсем по човешки, че насилието преди всичко е утвърждаването на личния нагон. Дали ще е изродът от Стара Загора, или нечия армия ще се саморазправя с малцинство, не е толкова различно.
***
Между другото, макар че в тая тема няма нищо смешно: на мен чисто културологично ми става забавно как нашето предмодерно общество сякаш изведнъж открива този проблем през 2023 – протести etc. Както и – по-специално – неофеодалното отношение към жената като част от патримониума. Всъщност това е горчива усмивка, особено когато представители на властта (където, меко казано, проблемът е базово антропологичен, но това е друг дискурс) профанизират съдържанието на проблема с фриволни думи, т.е. дрънкат чисти простотии.
***
Да напомня все пак: насилието във всичките му форми става обществено неприемливо (в западния свят) едва след средата на 20-ти век, донякъде след отрезвяването след Втората световна, и то наистина в условията на демокрации – от национално и военно до домашно. Разбира се, никой не се е справил с него, то си живее и до днес, особено личното.
***
Историята на животинското в човешката природа е дълга и тъжна – и, ако позволите една-единствена моя шега тук, тя би била „както казва Джефри Дамър, животът е кратък“.
***
Но защо пък животът да е „кратък“? Точно тук се намесва емпатията, която може да бъде проследена в цялата история на философията от Анаксагор до Уилям Джеймс – способността за съпреживяване със жертвите. Те, жертвите, могат да са всякакви – от момичето с макетното ножче до обикновения войник, останал без крака, че до и всекидневния ужас на някоя съпруга, бита „на почивки“.
***
Анаксагор получава пост в класическа Атина, който му позволява да помилва некви хора и един вид да съди, без да е част от „буле“-то, но все пак той е живял в строго мачистко общество, по ред исторически причини; въпреки това той се застъпва пред Перикъл за правата на жените в полиса. Джеймс обаче говори за пръв път за съпруги в края на 19-ти в., които, меко казано, не са съгласни да са собственост на мъжа си, помните и Джон Фаулз по тоя въпрос. (Помните ли го всъщност? Три от най-великите романи по въпроса са негови – „Колекционерът“, „Жената на френския лейтенант“ и „Абаносовата кула“.)
***
(Нещо тук, с извинение, пак ме разсмива – нашият велик изтърсак Сократ гледа да не се прибира и да философства по агорите на дема Алопеке, па и из маслиновите горички, щот г-жа Ксантипа го бие не на шега, с тояга, всеки път, когато се прибере. Т.е., а за обратното насилие кво?)
***
Да сме честни: не сме само ние, но имаме огромен проблем с отношението към жената, и далеч не само във вътресемейните отношения. Това в огромна степен се дължи на колективистичната ни, групова култура – момичето и до днес не е автономно същество, равен човек, тя е „собственост“, тук има отгласи от практики като „краденето на жената“ и т.н.
***
Всъщност вие не подозирате за смазващия размер на този проблем. Има цяла нова култура сред милениалите, според която боят над жени е не само приемлив, но и някак „задължителен“ за утвърждаването на малката мъжественост. На всички нива, особено нивото „син на бизнесмен“ – и най-плашещото, момичетата си мълчат и дори го намират за нещо като нормално, т.е. „ами те всички бият, но и подаряват после разни неща“.
***
Да, не всички са умни, да не кажа обратното, но спешно се налага да образоваме самото общество. Както и ченгетата.
***
Последното е ключово.
***
Всеки познава ченгета, вика „и те са хора“. Преди години лично съм подавал сигнал в полицията, представям се, той ме пита нещо за „Ливърпул“, викам, братле, тоя й чупи главата всяка нощ, вземете некви мерки. Отговорът, съвсем приятелски – е айде сега, кажи й да подаде жалба. Викам, ма то тва може да стане убийство, ако аз ида да го пребия тоя, вие кво? Еми нищо, ше те задържим за 24 часа, да си поговориме за английското, хаха. Да се оправят там, ти знаеш ли с кви случаи се занимаваме.
***
Извинявам се, но цитирам, е тва е.
***
И призовавам за следното: не може концепцията „може всичко“ да управлява. Не може полицията, за която ще дадем най-много в новия бюджет, да НЕ светне прокуратурата, че еди-кой си кретен е опасен. Не може през цялото време да има пробиви, въпреки че нашта полиция въобще не е по-лоша от която и да е европейска, а в някои случаи – дори и по-добра от, да речем, италианската.
***
Освен ако не говорим за корупция. В този случай, дет викаше Джоуи във „Френдс“, smart people are dull. И ние всички попадаме в тази хипотеза.
***
Фисолоският анализ помага, но без неизбежна санкция нещата ще си останат същите.
***
Въпреки това – щот, нали, всички реват, че интелектуалците не помагат – ами ето: аз лично съм установил едни пет критерия, които определят "петте най-основни "измерения" на насилието", домашно или социално: вреда, действие, жертва, инструменталност и нормативност.
***
Вредата и действието са ясни. Тук обаче става по-сложно. Жертвата трябва да има излаз към справедливост, иначе се проваляме като общност. Инструменталността означава да има работещ механизъм, според който всяка бита или изнасилена да може да се оплаче (без да й се подиграват в полицията, което е общият случай). А за нормативността вече сме говорили към сто пъти.
***
В хода на аргументацията за това мога да спомена и други аспекти, като например разграничението между физическо и психологическо насилие или въпросите за предвидимостта, преднамереността и предотвратимостта. Това е прерогатив на законодателя.
***
Освен това съпоставянето на определенията с конкретни случаи има за цел да покаже колко озадачаващо и сложно може да бъде идентифицирането на насилието. Аргументацията обаче в някои моменти се оказва досадна, тъй като се заплита в твърде подробен анализ на конкретни определения и техните слабости, губейки концептуалната концентрация. С други думи, можех да помогна и като философия на правото на днешния парламент, но никой, разбира се, не попита.
***
Едно от големите противоречия при дефинирането на насилието се отнася до неговия обхват. Още от самото начало споменатият Уилям Джеймс се застъпва за по-широко понятие за насилие, а не за ограничаването му до случаите на пряко физическо увреждане. С тези случаи и с по-общото понятие за междуличностно насилие започва анализът. И не свършва с „60-дневна интимна връзка“.
***
Първата дефиниция за насилие е от Оксфордския речник на английския език, парадигматична: "Насилието е упражняването на физическа сила с цел нанасяне на телесни повреди или щети на лица или имущество". След като е преминал през поредица от неясноти на определението и въпроси, които произтичат от него, Джеймс най-накрая основателно проблематизира този подход заради неговата едностранчивост. Междуличностното насилие "набляга на това, което индивидите правят на другите, за сметка на игнорирането на това, което де факто се случва с хората". И точно тук ние се дъним нечовешки: всички знаем, че се случва, но никой не си мърда и малкия пръст на крака, в стил „те да се оправят“. Това мирише на абдикация от страна на държавата (в нашия случай), на която й е връчена санкцията. Тя не е съзнателна, защото държавата, макар и субект, е производна на своите санкционни органи. Но то не работи. Ако некъв е убил трима в село еди-кое си, уволняваме шефчето на РПУ-то и сме ток.
***
Недоглеждане.
***
Изразвянето на позоваването на "действителните соматични и психични реализации" и на "тяхната потенциална реализация" заличава всеки намек за сферата, в която структурното насилие действа и би могло да стане видимо. С пропускането на алюзията за какъвто и да е вид "влияние" в определението на Джеймс липсва фактът, че структурното насилие е свързано със социални практики и институции.
***
Ето и още от мен, пак в добавка: проблемът е и сякаш винаги е бил в НЕВИДИМОСТТА на междуличностното и структурно насилие, както и въпросите за отговорността.
***
Ще добавя и още един, чисто политически проблем: че политическата ангажираност като цяло у нас е за НАМАЛЯВАНЕ на насилието, вместо за пълното му изкореняване.
***
Тва за мен и като юрист, и като философ, е неприемливо. Като юрист разбирам добре, че доказването специално на домашно насилие към жена или дете (за което впрочем обикновено рядко се говори) е трудно доказуемо, а и колективистичната ни трагична култура го приема за даденост. Но като философ предлагам в образователните програми да се включи „час срещу насилието“, дано Денков ме чуе.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
мандат за управление с ГЕРБ-СДС" />
