Реката – наша вина и отговорност

Ч ета и препрочитам есетата в конкурса. И имам усещането за дежа вю или по-точно за плагиатство. Когато писах за моите чувства и мисли, не бях прочела нито ред от другите текстове. Изпратих моето есе и затръпнах в очакване да го видя публикувано. Дали “моето гардже ще е най-хубаво”? Тогава отворих сайта и буквално онемях. Авторът преди мен беше писал за същите неща, само че с други думи. Помислих си: “Ами сега как да докажа, че не съм откраднала идеята от него?”.

Започнах да очаквам и чета с нетърпение другите есета. Има много оригинални и хубави. Някои дори поразяват с мъдростта и красотата на словото, особено като се има предвид крехката възраст на авторите. Но най-стряскаща е основната тема – реката на моето детство.

РЕКАТА. Тя е жива, живототворяща и жизнеутвърждаваща. Тя е началото и краят. Тя е центърът на вселената на нашия живот. Там започва животът ни – цопайки с боси крака под зоркия поглед на майките ни, които носят менците на рамо или перат шарените халища и черги. Къпещи се в дълбоките прохладни вирове, надничаме през клоните на висналите върби и срещаме първите любовни трепети и целувки. Там изкарваме хляба си, там се връщаме в края на дните си, за да я покажем на децата и внуците си. Това е кръговратът на дните ни, на земният ни път.

Странно е обаче как само за по-малко от двайсет години звънките, сияещи и щастливи от човешкото присъствие реки от нашето детство умряха и се превърнаха в блата и гробища за отпадъците ни или в адски машини за убиване. КАК ГО ДОПУСНАХМЕ?

Странно как след двайсет години когато се връщаме при любимата си река и я намираме отровена, сякаш това се е случило някъде извън нас все едно, че живеем на друга планета, се учудваме безкрайно на това, което я е сполетяло. Сякаш някой друг е виновен за това, но не и ние.

Друг е виновен за унищожените гори, които поддържат бреговете й, друг е виновен за изхвърлените отпадъци, за промишленото замърсяване, за неподдържаните речни корита, за хвърлените камъни по изворите й, за построените законни или незаконни постройки и още и още...

Всички скърбим за реката от детството ни. Всъщност за реката или за младостта и безгрижието си? Безгрижието. Само, че вече сме големи и отговорни хора, от които зависи какво се случва не само с нашите реки (Всъщност те наши ли са? Кой ни дава правото да си ги присвояваме?), но и с природата въобще. Наша е отговорността да се грижим за тях, за да ги има. Наша е отговорността и да възпитаваме децата си.

Преди две –три седмици говорих с дъщерята на съседите, която е в тийнейджърска възраст. Ставаше въпрос за това как учителите ги карали да вършат разни неща, които на тях не им харесват и затова спазвали само в училище, но не и на улицата. Помолих я да ми обясни какво има предвид. “Например трябва да не изхвърляме бутилките и боклуците на земята, а в кошчетата. Всички го правят и не може ти да си различен.”

В първия момент останах като гръмната. След което се окопитих и започнах едно дълго обяснение за ролята на училището и родителите във възпитанието на подрастващите (колко клиширано) и за отношението ни към природата.

В това е проблемът. Всички ние стоим като странични наблюдатели. Може би само на две – три места авторите споменават, че са се грижили за реката, като я почистват. Всички останали само констатират факта. Колко от нас са тръгвали от прекрасния си пикник, без да съберат отпадъците си? Нищо, че следващият път ще отидат пак там и ще се възмущават на мръсотията?

Колко от нас са си построили къща на самия бряг на река, езеро или море, без да се съобразяват и са изхвърляли строителните си отпадъци в тях? Колко от нас са отсичали дървета или са нехаели, когато това се е случвало? Колко от нас работят във фабрики, които изливат замърсените си води? Колко вода и ток хабим в ежедневието си, без да са ни необходими?

А някой сеща ли се изобщо да събира разделно отпадъците си? Навремето събирахме хартия в училище, но след това стана по-лесно да я изхвърляме заедно с другите отпадъци, така че да не може да се рециклира. А помните ли как събирахме бутилките и ги предавахме, за да ни дадат стотинки да си купим лимонада и бонбони? Сега единствените, които събират разделно са ромите.

Някога имаше един израз: “Общата отговорност е колективна безотговорност.” Това е нашата вина като общество – колективната ни безотговорност за това какво правим и какво се случва около нас. Защото не само действието, но и бездействието е виновно. Защото казваме, това няма да ни се случи на нас. “Да ама не!” Никой не е застрахован от последствията. А и да е застрахован, това няма да върне здравето и живота на него и на децата му.