Моята река

С ветлите лъчи на топлия летен ден нежно галеха билото на великата планина. Тази планина, по чиито върхове небето се сливаше в страстна целувка със земята, а свободата там бе най-чиста и сладка. Освен на волния вятър планината беше майка и на река, чиито води от незапомнени времена следваха хода на човешката история.

В този ден реката бе особено пълноводна вследствие на пролетните дъждове, а край нея едно русокосо момченце кротко си играеше с разноцветните камъчета по брега.

Изведнъж то спря, загледа се в бистрите води и си даде сметка, че познава една твърде малка част от голямата река. Така то реши да поеме пътя към познанието, сглоби си малък сал и се пусна с него по водата.

Неусетно пропътува няколко часа, омагьосано от шума на бистрите води и нежните природни краски.

Не мина много време и салът стигна до брега, на който живописно бе разположено малко китно селце. Момчето спря, остави сала настрани и отиде, водено от любопитство да разгледа околността. Край реката един старец кротко ловеше риба. Младият човек приближи и заговори рибаря, обяснявайки, че търси пътя към себе си и затова пътува по реката на живота. От онзи момент младежът заживя при старика, който се посвети да го научи да чете и пише, да смята и рисува, както и на най-важната философия, а именно да може да разбира трепетите на майката природа.

По този начин неусетно в учене и игри преминаха пет зими и в един хубав ден момчето отиде при стария човек, за да поблагодари и да каже, че възнамерява да продължи своя път напред. На раздяла рибарят благослови младежа, давайки му амулет, с който да може да лекува всяка болка и тъга, скитаща по човеците.

Благодарение на своите познания момчето си изгради лодка, след което отново се понесе по буйните и бистри речни води. Така бе положена основата към самопознанието на младия човек.Той вече можеше да тълкува законите на природата, бе се слял с нея до степен такава, че да разбира, че единственият начин да я победи е да се преклони и да признае собствената си слабост.

И тъй още пет дни и пет нощи момчето продължи да се носи по водите на великата река.

Рано сутринта на шестата сутрин се озова край брега на голям град, скри лодката и реши да разгледа мястото. Вървя известно време, докато насреща му се зададе стара жена, прегърбена от теглото на годините си. Спря я, поговори с нея и мигом я благослови, след което тя оздравя от болките си и щастливо пое пътя си. По време на странстванията си помогна на още много знайни и незнайни люде. Славата му на лечител се разнесе из цялото царство.

Така цели двадесет зими той прекара в града, посвещавайки се на хората и техните страдания. В един хубав ден помогна и на самия господар на царството да оздравее от тежка и нелечима болест. След което той пожела за награда да му даде ръката на дъщеря си, заедно с цялото царство.

На това изкушение младият мъж отвърна с усмивка, обяснявайки, че от много дни пътува по водите на великата река с мисълта да опознае себе си и хората и че вече е дошло време да продължи своя път.

По време на престоя си в царството той научи, че няма земна сила, която да откупи желанието му за самопознание и че въпреки всичко той има сили и стремеж да се впусне там, напред в измамните обятия на неизвестното.

И така вече зрелият мъж отново седна в своята лодка и се понесе по буйните води на бистрата и пълноводна река.

Дни и нощи вече беловлас старец мъжът не спря да пътува, докато в един момент реката го отведе точно там, където се влива в морето.

Тогава взрян към залеза, процеждащ се зад хоризонта, старикът положи последния камък на самопознанието, разбирайки, че старостта го е довела до морето на вечността, в което връщане за душите няма….