Моята река

Д а се пише по тази тема след случилото се в Северозападна България е колкото удобно, толкова и рисковано. Но това, че трябва не само да се пише и говори, а да се осъзнае случващото се и да променим изцяло отношението си към законите на природата е задължително. Ще започна отдалече с един поетичен образ на реката в моя живот:

„Тече през дните ми Марица, през спомен, болка и копнеж.

С венец от върбови ресници, с предчувствие за нов цъфтеж.

Край нея детството ми мина, отнесе го, било какво било...

Жълтеят дрешките ми в скрина, виси карачката без колело.

А помня мартенски огньове, на дигата охлузения гръб,

как денонощно с глина и колове водите й се мъчеха да спрат...

Сега в душата ми така напира и мътна и живителна реве.

Не искам никой да я спира, аз няма да укрепвам брегове...”

Но в случая Марица, която е на два километра от родното ми село не е точно моята река, моята река е малката непоказвана върху картите Бяла река, която заедно с Каялийка се влива почти едновремено в Марица.

Тази почти безимена река се е врязала в детските ми спомени със своята ласкава всеотдайност. Топла и бистра през лятото, тя събираше децата в прозрачните си безопасни вирове да играят с рибките под слънцето край напечените бели камъни.

А зиме по брега й се спускаха с шейни или изпробваха върху леда първите кънки. Но това беше толкова отдавна, бреговете й бяха поддържани и красиви, обрасли само с коприва, лопуш и цветя, много цветя. И тя сякаш символизираше живота в селото, сега то умира заедно с нея.

Сега бреговете й са обрасли като джунгла, в която безразборно е изхвърлено всичко ненужно от малкото останали обитавани дворове. А водата не може да се види,  дори да се надвесиш от почти декоративните мостове над нея, защото е зеленясала, неподвижна и воняща. Неслучайно казах почти декоративни мостове, защото в центъра, на мястото на стария мост, се построи нещо като пасарелка, чийто светъл отвор според мен е два пъти по-малък от този на стария мост.

Като инженер знам, че всяко съоръжение по водните течения трябва да е съобразено с водосбора и максималните водни количества за период от сто години, а в контура на високите води не е разрешено да се строи нищо освен временни и леки съоръжения. Но напоследък в нашата страна не се спазват нито законите, нито правилата. А да не говорим за стотиците микроязовири от миналото, с неподдържани земнонасипни стени, които са накацали по тези безимени реки и се експлоатират безогледно от безотговорни арендатори като рибарници, докато един ден не се превърнат в хидробомба. Законите на природата са неумолими.

Същото се случи и с моята река през лятото на 2002 година. Бях с цялото си семейство на гости у мои роднини, които живеят точно до този декоративен мост. Заваля дъжд, на който всички се зарадвахме, кой човек раснал на село не се радва на летните дъждове, особено когато вече няма опасност от градушки. Пороен ли беше, сега дори не мога да си спомня, валя не повече от два часа, но това което последва, беше наистина страшно. Най-тихата, най-кротката река от детството ми влачеше камъни и дървета, рушеше мостове и ние бягайки по-далеко, защото в селото няма високо, се оказахме в капан.

Същия този капан, който години наред сами си залагаме с безхаберие и безотговорност. От горе до долу и от долу до горе всички сме безотговорни. А държава от безотговорни хора е също безотговорна.

Сега е време да покажем на децата си, че можем да спазваме правилата, че законите са задължителни, че хартията край кофата за смет, дори да не е от нас, няма да ни унизи, ако я хвърлим в кофата. Че мястото на старата ненужна печка или на строителните отпадъци не е в най-близкото дере. Но и да изискваме от местната и централна власт да поддържа коритата, да ги пази, а за нарушителите да въведе глоби. Но не формални, ако нямат средства да ги заплатят, да участват в почистването. Защо това се оказва толкова трудно, най-трудното е да се организираме. На всички нива. Но ако не го направим сами, природата ще ни принуди. Изборът е все още наш.