С ъбудих се от топлите ласки на слънцето, което изкачило вече част от небесните си стъпала, с дружелюбно любопитство наднича в стаята. През прозореца влиза свеж въздух с аромат на току-що преминал летен дъжд. Отварям очи и се потапям в сияйната красота на топлия ден. А душата ми се изпълва с трепетно очакване на предстоящия ден.
Всеки ден поемам надолу по баирите. Минавам покрай чужди дворове, дървета с натежали клони от зрели плодове, чиито аромати насищат въздуха. Птици весело пеят, а слънцето неотклонно ме следва. Тих, спокоен, светъл летен ден е. Топло е, но все още не е горещо. Спирам и се оглеждам, възхитена от божествената природна красота. Над мен е градът, топлото слънце, наоколо живителната прохлада на сенките. Чуват се птичите чуруликания в клоните, дъха на кайсиите, прасковите, а пред мен е синьото небе, спускащо се до самата прекрасна река.
Вече съм в крайдунавския парк, който е като едно ново цъфнало създание. Всеки ден поемам по стръмния път, водещ ме към река Дунав, пълноводна и вечна като живота. Сядам на една пейка, която е насочена с лице към реката. За да си подаря едни мигове на съзерцаване на любимата речна гледка. Усамотявам се и се втренчвам в красотата на Дунава.
Слънчевите лъчи ме заслепяват, но аз продължавам да гледам ненаситно. Река Дунав ми дава част от мъдростта си. За мен реката е извор на вдъхновение, на опиянение, стигащо до самозабрава. Мога да гледам този самобитен пейзаж всеки ден, да съм в досег с него, без да ми омръзне. Нещо повече, на следващия ден пак нещо не ми достига, нещо ми липсва и пак съм водена надолу по тутраканския баир, за да стигна до любимото място край реката и да се слея с него.
Всеки път, когато трябва да подготвя нещо за училище или просто искам да седна на спокойствие и да прочета няколко от вече пожълтелите страници на любимата ми книга, идвам тук. Защо ли? Тук всичко ми се получава на сто процента – бързо и с лекота, имам вдъхновение да творя, с две думи нещо ми помага да успявам в начинанията си.
Неусетно слънцето започва да слиза стъпало по стъпало към хоризонта. Посетителите около мен са отморени, с разтоварени от стари грижи души, заредени с жизнена енергия от реката, тръгват по домовете си. Паркът почти опустява. Реката грижливо поема моите мъки и притеснения и ме дарява с нежния шум на вълните.
Захласната от божествената, неописуема красота, изпълнена с блажено преклонение пред нея, със затаен дъх наблюдавам залеза на слънцето, отразяващ се във водите на Дунава. Скътвам даровете на реката в сърцето си, за да останат там завинаги. А терзанията оставям в дълбините, за да ги отнесат далече, далече. В такива моменти се чувствам щастлива.
Но едно не мога да разбера и приема. Това е жестокостта на хората към реката. Питам Дунава:
- Защо има хора, които са способни да изхвърлят отпадъците си в дълбоките ти сини води?
Реката ми отговаря:
- Да, но има други, които ме почистват и аз виждам усмивките по лицата им.
Приканвам сродните души – малки и големи, да напишем посланията си върху кейовата стена:
Реката е безценно богатство – да я пазим!
Реката е наша – да я опазваме чиста и красива!
Река Дунав е извор на вдъхновение!
Пазете европейската река чиста и красива!
Реката с уникалния залез е на всички – не я замърсявайте!
Хрумва ми да изпратим посланията си и до други жители на крайводни селища като нас. Следва ритуалното хвърляне на бутилки, които величествено поемат своя стремителен път надолу по течението, за да стигнат до нашите нови приятели. Идеите са насочени към обединяване около каузата опазване на водното богатство, отношение към него. Изводите за всички са: Реката вдъхва здраве, насища със съдържание живота и е престъпление да не я почитаме и пазим. Всеки път, когато съм в досег с нея, реката отнася тъгата ми и внася мир в душата ми. Обединяваме се и около тази теза.
Винаги ще има такива хора. И хора като теб, които с мисъл за бъдещето се грижат за природната среда. Новият изгрев е светъл, чист, защото е за вас, децата и хората с чисти души, обитатели на крайречната българска земя!
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
