Димитър Маринов: В "Гунди - Легенда за любовта" ще откриете човека, не футболиста

Д имитър Маринов е име, добре познато не само в България, но и далеч извън пределите ѝ. Зад гърба си има близо 40 роли, голяма част от които в холивудски продукции на големия и малкия екран като The Americans, For All Mankind и особено "Зелената книга", който спечели най-ценната статуетка в киното "Оскар" през 2018 година.

По време на триумфа на лентата в "Долби Тиътър" родният актьор излезе на сцената при връчването на Оскарите, държейки българското знаме в ръка, с което привлече и вниманието към страната ни под светлината на прожекторите.

Въпреки, че редовно има ангажименти в международни продукции, Димитър Маринов не се отказва и от родното кино. След "Снимки с Юки" на Лъчезар Аврамов, съвсем скоро ще го гледаме и в един от най-очакваните филми въобще през годината у нас - "Гунди - Легенда за любовта".

Филмът предстои да излезе на голям екран в цялата страна на 18 октомври. Поради очаквания огромен интерес и нетърпение на зрителите, за първи път в родната история, киносалоните стартират продажбата на билети, месец по-рано!

Така, от 18 септември всички фенове могат да запазят своите места в киносалоните в цялата страна, и да бъдат сред първите, които ще споделят историята на обичания български футболист Георги Аспарухов – Гунди и неговата любима – Лита.

Продуценти на лентата са Иван Христов и Андрей Арнаудов от „Междинна станция“, а Нова броудкастинг груп са ексклузивен медиен партньор. В продукцията той е Аспарух Рангелов, бащата на родната футболна легенда Георги Аспарухов, оказал огромно влияние върху развитието му като спортист и човек. За да успее да се включи в снимките, Димитър Маринов признава, че е бил готов дори и на компромиси с кариерата си зад Океана.

Разказва, че е получил ролята не заради известността си, а по стандартния път - чрез кастинг, но и че желанието му да е част от хората зад реализацията на филма е било изключително голямо, тъй като сценарият представя чисто човешките качества на Гунди, които не са толкова познати на широката публика. 

Какви са спомените му от Георги Аспарухов, каква е отговорността да си част от история, разказваща за една от най-големите ни спортни легенди, каква е рецептата един българин да успее на световната филмова сцена и как е приеман в Холивуд, разказва самият той в интервю за Vesti.bg.

1. Г-н Маринов, вие сте един от най-успелите българи в артистичния бранш не само у нас, но и по света. Каква е рецептата за успех, която бихте дали на тези млади момчета и момичета, мечтаещи да тръгнат по вашия път?

Рецепта дават само лекарите след установена диагноза. Аз като актьор, мога само да споделям и давам съвети, базирани на личния ми професионален опит. Но тези съвети не означават „така се прави“. Младият творец, сам за себе си трябва да прецени и избере свой начин и посока. Да си популярен и известен не означава, че си успял. Това е изкривено от суета понятие. Успехът е положителен и полезен резултат от начинание. Успехът е всеки ден, във всяка минута. Преодоляването на ежедневни житейски трудности е поредица от успехи. Въпросът е дали ги осъзнаваме и приемаме като такива. 

Аз никога не бих предложил, та камо ли насърчил който и да било, да тръгне по „моя път“. Всеки млад творец трябва да има свой път. Но първо трябва да открие, осъзнае и натренира таланта си. После да предначертае посока към съкровена  мечта и да се устреми към нея, заклет в мисията си на артист. Тогава, вече убеден в себе си артист, ще избере своя път. И тръгвайки по него, да е убеден, че с находчивост, увереност и заклета воля, ще реализира мечтата си. Ключът към мечтана реализация е вяра!

2. Освен популярен актьор, сте и преподавател. В този смисъл, "благодарна" професия ли е актьорската? Казват, че в България трудно можеш да изхранваш семейство, не разчиташ на допълнителни приходи от реклами и различни ангажименти. Или обичта към професията налага и големите компромиси?

Ще споделя мисъл на Марлон Брандо: „Никога не принизявайте актьорството в професия – то е начин на живот.“ Като преподавател, аз не преподавам „професия“. Аз приемам младите творци като таланти, каквито са. Развивам и школувам дарбите им, насочвам и окуражавам мечтите им, за да успеят сами да изберат своя начин на творчески живот, в който да реализират таланта си по свой, оригинален начин. 

Всяка професия е „благодарна“, ако си в нея, защото обичаш това, което правиш. Осъзнал си и си убеден, че това е твоята кариера, защото имаш таланта за нея. Актьорството е трудно навсякъде по света, не само в България. И трудностите са едни и същи, но само изглеждат различни. За актьора от векове е проблем да изхранва себе си, та камо ли семейство. Но това за актьора е подсъзнателно прието, защото се е обрекъл на изкуството.  А изкуството не е печалбарство.

И ако някой смята, че е, то той е в грешната сфера. И затова аз помагам на моите студенти да осъзнаят, че изкуството няма да ги храни, но ще им даде мотивация и сили, да намерят начина за изхранване чрез него. Но намирането на източници за финансово подсигуряване не бива да се ограничава само в актьорската сфера. Никой не е роден само с един талант. Трябва да се отвори мирогледа комбинативно и да се експериментира, и в други сфери. Няма срамна работа за артиста, има срам за артиста, ако няма работа. 

Но това не значи компромиси в изкуството или с изкуството, заради обичта към него. Компромисите трябва да са в името на изкуството. И те се правят от човека в актьора, а не обратно. Диктуват се и се решават от човешкия морален компас – ценности, достойнство и чест. И тогава си заслужава! В противен случай, актьорът прави компромиси с човека в себе си, за да получи роля с цел печалба, популярност и уж успех. Тогава тези компромиси стават компромати. Погубват не само човека, но и артиста в него. Не е важно в какво са те видели, а с какво са те запомнили. Изборът е личен.  

3. Какво е усещането да си българин в Холивуд? Помага или пречи на професионалното развитие в Меката на киното?

Не мисля, че е по-различно от усещането да си американец в "Ню Бояна". (смее се). В Холивуд аз не се „усещам“ като българин, а като актьор, защото и така ме третират. Националността в Холивуд не е проблематичност, напротив – предимство е. Холивуд търси и иска различно, уникално, интересно и непознато. За всеки има възможност и място. Въпросът не е националност, а персоналност. Мълвата, че в Холивуд, за да успееш, трябва да познаваш някого и да те „вкара“, е абсолютно грешна! 

На една приятелска вечеря с Марк Уолбърг, го попитах: „Марк, ти имаш собствена продукция за филми и си не само актьор, но продуцент и кастинг директор. Какъв е твоя критерий за избор на актьори?“ Той сподели с усмивка: „Не е важно кой ти познаваш в Холивуд, а кой теб те познава. Ако в мен не се появи желанието да те поканя на вечеря, аз няма да те поканя за роля. Аз търся верния човек, а не верния актьор. Всеки актьор сам за себе си е верен.“ Единственото, което може да бъде пречещо за развитието на актьор, е човекът в него, а не националност и произход. Реализацията на един талант е отвътре навън. Защото, ако е отвън навътре, то тогава не е актьорство, а позьорство.  

4. Имате изключително комплексни образи в киното. Каква е тайната на доброто превъплъщение? Потапяте ли се изцяло в кожата на героя си, разбирате ли го добре, независимо дали става дума за отрицателен или положителен персонаж или успявате да запазите дистанция, приемайки го просто като професия?

За мен лично като подход и начин на работа, понятието „превъплъщение“ не съществува, не го приемам като достоверност. То е адаптация. Аз първо „слагам обувките“ на персонажа  – поставям се на негово място като аз, Димитър. Анализирам неговия свят, конфликти, обстоятелства, начин на мислене и психика. И когато разбера и го усвоя този свят, приемайки го и почувствал се комфортно в него; адаптиран, тогава предизвиквам персонажа да „сложи моите обувки“. 

Така и той приема моя свят – взаимна адаптация. И едва тогава, подхождам с личен „Актьорски избор“ за представяне на този персонаж: аз актьорът, съм персонажа – ролята, а не актьорът в роля на персонажа. Когато публиката дойде да гледа даден спектакъл или филм, те идват заради актьора, а не персонажа. Как този актьор ще го интерпретира и представи. Всички ние знаем до болка историята и персонажа на Хамлет например. Е защо тогава всеки път, когато се играе „Хамлет“, ние пак отиваме да гледаме? Заради актьора! 

В работата на всеки един актьор не може, а и не бива дори да става дума за дистанция. Напротив! Благодарение на адаптацията, всеки актьор се стреми да доближи себе си до персонажа и него към себе си, за да ги обедини в оригинален артистичен образ. И този процес ще се реализира успешно, когато актьорът изцяло се ръководи и вярва на личното си творческото въображение, и най-вече на артистичния си инстинкт.  Дистанция обаче може да има само тогава, когато актьорът не приема творчеството като изкуство, а като професия. И тогава е тъжно.  

5. Като човек, познаващ добре правилата на филмовия бизнес, защо според вас киното ни е толкова далеч от популярността и нивото на продукциите в Холивуд? Безспорно имаме не по-малко талантливи актьори, режисьори и продуценти, но очевидно нещо сериозно липсва в целия процес. Къде грешим?

Ще започна от края. Кой казва, че грешим? Все едно да се каже, че изкуството е грешно… В изкуството няма правилно и грешно, вярно и невярно. Изкуството или се разбира, или не, или се приема, или не, или въздейства, или не. Един екип от творци се събират да реализират филм. Защо? Защото имат идея, която желаят да споделят със света. Обичат я, вярват в нея и тя е, която ги обединява не само като творци, но и човеци – представят себе си. И правят филма.

По-горе: С българския флаг в ръка на сцената на Оскарите 

Обаче след представянето на филма си започват да бъдат съдени и критикувани, че са направили филма грешно. Грешно според кого и защо? Тогава значи, че да обичаш, вярваш и представяш себе си, е грешно? Според мен проблемът не е в определението „грешно“, а в интелекта, образованието и манталитета, на онези, които го използват. 

Тъжно е, че множество сравняват Холивуд с България – нелепост. И единственото, което виждат в Холивуд, е популярност и блясък. Изкуството не е популярност и още по-малко бляскаво! То е благородно, сладко страдание, за да докосва, образова, възбужда и кара човек да усеща, да мисли и да се замисля, та дори и да провокира, а не да имитира. 

Що се отнася до ниво в Холивуд, то не се определя от популярност и бокс-офис продажби. Но за съжаление, болшинството лаици, уж „познавачи“, приемат този факт за константа и го определят като „ниво“. Формулата на Холивуд е печалба. Формулата на Европа е публика. Но по която и формула да работиш, тя не определя ниво на изкуство и творчество. 

Нашите Български творци в киното са не само талантливи, но и уникални. В последните 10 години Българското кино е вече достойна част от световния пазар. Може би не все още в мащаба, който ни се иска, но ни знаят. Скептицизмът обаче идва от факта, че все още наш филм не е успял дори да се класира в „късия лист“ за „Оскар“. Според мен проблемът не е в представените филми, а селекцията на тези филми. Аз гледах много наши филми, които по мое мнение не само биха могли да се класират, а дори и да бъдат номинирани, но не бяха селектирани. Но това не е въпрос, на който аз мога да отговоря, а и още по-малко да дам мнение. 

И с екипа на "Зелената книга" по време на връчването на отличията в "Долби Тиътър"

Но в едно съм убеден: не сравнявайте Българското кино с Американското, та и което да било друго. То си е нашето кино! Ние сме друга култура, традиции и манталитет, обичаи, начин на мислене и въобще – друга народност. За мен е недостойно и дори обидно да се сравняваме с Холивуд, а още по-малко да го имитираме и да му подражаваме. Ние може да се учим и да заимстваме от полезното и добро в Холивуд, но да адаптираме по своему. Ние трябва да шокираме, ако щете Холивуд с нашия творчески, Български начин на кино. И вярвайте ми, те точно това искат – оригиналност и автентичност – не подражание. Нашето кино е нашето изкуство. И ние трябва да сме горди, че не сме като другите и тогава тези други ще ни удостоят с признание. Както и ние удостояваме тях.   

6. Преди време казахте, че театърът ви липсва. Кога ще ви видим на българска сцена и докъде стигна реализацията на двете пиеси с ваше участие (в това число и моноспектакълът, над който работехте)?

Театърът и Българската сцена ми липсват от 35 години, като изключим театъра в САЩ, където играх близо 9 години и заслужих национално признание. Да, не съм го споделял този театрален период… Но за мен Българската сцена е където е същинският театър – изкуството като такова. Плановете са (засега) да се върна на сцената в България през късна есен тази година с авторски моноспектакъл – комедия. Или най-късно в ранна пролет през 2025. Но зависи от ангажиментите ми в САЩ. Заетостта ми тук е голяма и се опитвам да балансирам, и успявам някак да „тъка на два стана“. Дано да продължи така! 

7. Радостно е, че скоро ще ви видим и в български филм, при това един от най-очакваните от родната публика - "Гунди: Легенда за любовта". Там сте в ролята на Аспарух Рангелов, бащата на легендарния ни футболист. Кое ви мотивира да приемете поканата, имайки предвид, че сте безспорно най-голямата звезда в актьорския състав?

За мен е не само чест да бъда част от този филм, но и гордост да съм в такава продукция, с такъв екип, и то не само актьорски, но и зад камера. Почит!  Желая да поясня: аз не бях „поканен“ за ролята на Аспарух Рангелов, бащата на Гунди. Аз бях поканен да кандидатствам за тази роля. Продукцията ми изпрати материал – монолог, който трябваше да подготвя, заснема на видео и изпратя на кастинга. Вярвам, че не съм бил единственият кандидатстващ актьор за тази роля. След няколко седмици, получих новината, че съм одобрен, с което и официалното предложение за ролята.

Използвам възможността да благодаря на продукцията, че се отнесоха към мен като професионален актьор, не по различен от всеки друг талантлив колега, а не като видите ли, „известният“ Димитър Маринов… което, нека не се лъжем, се случва понякога с известни колеги. Аз не бих приел такава „покана“ от когото и да било – никога! Въпрос на морален и професионален личен принцип. 

Въпреки заетостта ми в САЩ, аз успях да организирам и освободя време за снимачния период. Аз бях готов на фатални компромиси дори с кариерата ми в САЩ, защото мотивацията ми не бе толкова заради ролята във филма и футболиста-легенда Гунди, а заради човека Гунди. Прочитайки сценария, разбрах, че в този филм се набляга предимно на човека преди футболиста. И това за мен носи най-голяма стойност, защото човекът е направил футболиста, а не обратното. 

И сега Ви моля да нанесем важна за мен корекция. С дълбок респект към Вас, аз не приемам определението Ви за мен като „най-голямата звезда в актьорския състав“. Не само че не е правилно, но и не е вярно. Първо, за мен звездите са само на небето. Тук на земята, най-близкото до тях са светулките. Второ, всеки един актьор, който се мисли за звезда или приема да го определят като такъв, значи, че е наясно: звездите падат щом изгорят.

С Кийфър Съдърланд, с когото играят заедно в сериала Touch

За мен изкуството не е звездно, защото никога не може да изгори, та камо ли да падне. И трето, аз съм точно толкова „звезда“, колкото всеки колега във филма, та дори и футболистите, които не са актьори. Ние всички сме равностойни и равносилни. Статус и популярност нямат място, в който и да е проект на изкуството. Изкуството е безпристрастно към таланти и свободно от звания и титли. И така ни третираше продукцията, за което отново благодаря на целия екип! 

8. Помогна ли фактът, че все пак говорим за екранизация на живота на една от най-големите български легенди въобще в спортната ни история? Отговорността пред широката публика безспорно е огромна.

Не мисля, че отговорността е към публиката. По-скоро е към фактологическата истина за легендата Гунди. Но не легенда като притча, а световно доказан талант, извоювал достойно легендарно признание. И ще се уверите, след като гледате филма, че създателите му, с творческия и технически екип, пресъздадоха правдоподобната истинност – каквато е била и трябва да се помни. Дори и най-заклетите фенове на „Левски“ само знаят футболиста Гунди, но малцина познават човека. Гунди живее в поколенията преди мен, малко от които са вече сред нас.

От моето поколение насам, той е жив само за заклетите фенове и децата им. Но за болшинството съвременници и не футболни фенове, Гунди дори и не съществува. И точно това е целта на този филм: да прероди феномена, но не само като футболист, но и като човек в името на Българската народност. 

Отговорността обаче лично за мен беше да успея да представя достоверно и правдиво един от основните „виновници“, сътворили човека преди да стане легенда – баща му. Аз вярвам, че възпитаването и изграждането на човек става в семейството – от неговите родителите. И за да се започне развитие на талант, трябва първо, да се изградят дух, съзнание, манталитет и морални ценности на човека с този талант. Това е нравственото задължение на всеки родител. И тогава успешната реализацията на таланта е причинно-следствена. И това бе моята отговорност: да съм този родител, който публиката ще признае за правоверен създател и покровител на легендата Гунди. 

Като преподавател по време на Screen Acting Academy Sofia през 2019 г.

Но и предизвикателство бе да напасвам себе си с още по-голямата родителска роля в израстването на Гунди – майка му. Да намеря разумното, балансирано партньорство с нея, емоционално и психологическо, в решения и действия. И благодарение на нашето съчетаване, да е ясно и правдоподобно за зрителя, че синът ни ще осъществи мечтите си, и то такива, каквито той самият ги желае. Както и ние за него.

9. А доколко познавахте историята на Гунди, житейските трудности през които е преминал и уроците на баща му преди самия филм? Обичахте ли да гледате футбол като дете?

(Смее се) На мен ми беше забранено да играя футбол като дете, заради ръцете ми – аз бях класически цигулар. Като спорт само плуване. Но гледах футбол обаче не по телевизия, а на стадиони. И то не като публика…  Ще ви споделя. Имах приятелче, което играеше в детския и после младежки клуб на „ЦСКА“ като вратар. Тренировките им бяха веднага след училище и понеже аз исках да ходя с него и да гледам, лъжех майка ми (извинявай мамо), че имам извънреден час по физическо, заради училищни състезания. 

Израснал и живеещ на три преки от главната квартира на тогава, „Левски-Спартак“ (ул. Екзарх Йосиф), аз бях заклет Левскар. Но за да имам шанса, да гледам футбол, трябваше да съм всред ЦСКА-ри, деца футболисти, които гонят топките по време на национални мачове в София. И нямах нищо против. Обаче всички те знаеха, че аз съм Левскар и нарочно ме слагаха винаги да гоня топките при сектор „Б“… облечен в „ЦСКА“ анцуг. Сещате ли се какво значи това? През зимата – ледени снежни топки в гърба… или главата, а през пролетта – кестени. (смее се)

Аз знаех много малко за Гунди, тъй като, когато той почина, аз бях едва първи клас. Но пък знаех наизуст, още от първи клас, песента, написана след смъртта му от … Сръбски фенове. Всички я пееха в квартала. Негови снимки бяха навсякъде. Дори и днес, в детския ми албум с чернобели снимки, имам лично залепена снимка на Гунди. Когато спечелих ролята, отворих този албум и се просълзих… знамение, нали? 

Когато четях сценарият в подготовка за кандидатстване за ролята, аз се вълнувах и просълзявах на почти всяка страница, отново и отново. До момента, нямах идея за човека Гунди, за голямата му любов, а и още по-малко за семейството му – и изобщо за живота му като цяло. Сценарият бе толкова добре написан; с безусловна яснота, последователност и обаяние, че като актьор, трябваше просто да се потопя в историята и тогавашната реалност и да бъда Аспарух Рангелов – Паро.  

10. И финално, вероятно повечето хора са запознати с проблемите ви с родната политическа система, репресиите, затвора и установяването в САЩ през 90-те. Самата ви история буквално напомня на сценарий за холивудски филм. Отчитайки всичко това, какъв човек е Димитър Маринов през 2024 година след всичко, през което сте преминали? И ако можеше да се обърнете назад и да дадете един съвет на онзи Димитър Маринов, който тепърва ще стане политически емигрант, какъв би бил той?

Днес Димитър Маринов е резултат от решенията и действията си в името на мечтите си, постигнати и реализирани като последствие, благодарение на вярата в тях, а и в себе си. И ако трябва да се върна назад, и да си дам съвет, то той ще бъде: направи го по същия начин, та дори и по-смело, за да си този, който си. Ако се отнасяш към себе си и се третираш, сякаш си това, което трябва да бъдеш и може да бъдеш, то ти ще станеш това, което трябва да бъдеш и може да бъдеш. Човек става такъв, какъвто вече е в мислите си. Просто започни, преди да си готов. 

Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase