Калин Гайтанджиев: Не намесвайте децата във взаимоотношенията на големите

Н е можем да го наречем традиционен психолог или фамилен терапевт. Свири на китара, говори без клишета и умее да общува с душата. Обича децата и няма как да е иначе, тъй като самият той има четири.

За това как двама души може да преоткрият взаимоотношенията си и кога настъпва моментът на отчуждението до... ролята на детето в едно семейство, пред Vesti.bg, говори фамилният терапевт Калин Гайтанджиев.

Калин, каква е разликата между психолог и психотерапевт?

Психоанализата е клон на съвременната терапия докато психологията е науката за душата. Тя изучава психичните процеси, когнитивните такива, като ги изучава обучително, докато психотерапията е насочена към лечение на психичните процеси. Това е разликата. Психотерапията се изучава, след като човек вече е завършил психология. Тя е висшият пилотаж в психологията. Легитимният психотерапевт има право да води терапевтичен процес, с който лекува различни психични състояния.

Какъв е профилът на един клиент, който търси помощ от психолог?

Трудно е да се каже, те стават повече. В моята практика не мога да определя например дали в момента търсят помощ повече хора с депресивни разстройства или такива с паник атаки, или пък родители, които имат нужда от помощ за справяне с децата си.

В кой момент човек осъзнава, че има нужда да посети психолог?

В нашата практика имаме един слоган, че половината работа е свършена, когато човекът реши да дойде. Когато потърси помощ е свършил 50% от работата. Това е нещо много лично. Ако човек не осъзнава нужда от помощ, той може би няма нужда от нея. Въпросът е доколко и по какъв начин му пречи състоянието му и ако ние като негови близки виждаме, че това става прогресивно и състоянието започва да му пречи, то тогава ние вече трябва да потърсим помощ от терапевт, който да ни помогне да „вербуваме“ близкия за когото ни пука за работа.

Кой е най-трудният клиент?

Няма трудни клиенти. По-скоро има неспособност на психотерапевтът да направи контакт с клиента. Това, което пречи на терапевтичния процес, е т.нар. „студен контакт“. Не винаги контактът се получава, но когато направим добър контакт с клиента, ние сме свършили още 20% от онези 50%, които клиентът ни е дал, идвайки за помощ. Така 70% от работата вече е свършена. Най-важното в терапевтичния процес е терапевтът да успее да направи добър контакт с клиента, но това понякога не се получава.

Можеш ли да хванеш емоцията отсреща, когато тя се прикрива успешно от клиента?

Това е именно „студеният контакт“, когато клиентът прикрива емоциите по време на срещата си с психолог или психотерапевт. Тогава нас ни интересува защо той го прави. Не с всеки клиент може да направим добър контакт, даже Фройд не е успял да го прави с всеки клиент, защото ние имаме една подсъзнателна съпротива. Възможно е по някакъв начин терапевтът или обстановката в кабинета му да ни напомня за баща ни, който е бил насилник примерно и ние сме крили дълбоко това в себе си.

Може ли някой да заведе свой близък насила на психолог, защото, да кажем, самият той е преценил, че човекът „Х“ има нужда от това?

Категорично не. Дори малко дете, ако се опиташ да го заведеш насила, без това нещо да му е интересно, просто не става. Добрият психотерапевт е обучаван как да „вербува“ клиенти. Когато някой иска да заведе или да мотивира негов близък да посещава терапевтичен процес, аз правя контакт със заинтересования близък роднина, било то родител, братовчед, брат... и заедно търсим начин да „вербуваме“ идентифицирания пациент. Това е принципът, по който се работи. Правилният термин, който използваме е „да вербуваме“ за работа, като за това има и различни техники на психотерапията.

Какви са приликите и разликите, когато работиш само с един човек и когато помагаш на двойка или семейство?

Най-трудно се работи с двойка. Тогава буквално работиш с два свята, които взаимно оказват съпротивата си към теб. Възможно е единият от двамата да няма желание за терапевтичен процес, а дори и двамата да искат, то те може да си правят съпротива пред теб. Много по-лесно се работи със семейство, което има дете или повече деца.

Научиха ли се семействата в България да посещават фамилен терапевт?

При мен идват много семейства, които първоначално не подозират, че проблемът е между тях като партньори. Те най-често идват със заявката, че има проблем с детето. Обаче проблемите при децата в повечето случаи са проблем на взаимоотношенията между двамата родители. Тогава, когато започнем процеса, успяваме да „вербуваме“ големите за работа в качеството им на двойка. Когато те са в качеството си на родители, търсейки помощ, се справят добре. Те обаче не подозират, че това, което се случва при детето като анормално, като симптом, е следствие на взаимоотношението им като партньори.

Кога може двама души да преоткрият взаимоотношенията си?

Трудно, но не и невъзможно. Взаимоотношенията не са константа, те не са някаква постоянна величина, а се изменят. Процесът на влюбване продължава от 6 месеца до 1 година и 6 месеца. След това се минава на следващото ниво, което изисква нов вид познание, което сме натрупали в предишните си връзки или гледайки родителите си. Когато в една двойка няма готовност това нещо да се случи, двамата се разделят.

Кога настъпва отчуждението?

Това, което трябва да се има предвид, е, че най-често в нашите връзки проектираме това, което сме виждали в нашите семейства, т.е. „багажът“, който носим от нашето рождено семейство, проектираме върху семейството, което ние създаваме. Партньорът ни обаче е бил проект на други взаимоотношения. Затова се чудим защо при нас не се получава това, което се е получило при родителите ни, дори те да са разведени или каквото и да се е случило. Терапевтичният подход се изразява в това какво да направим, че човек да остане максимално автентичен във връзката. Това, което потенцира една връзка да се развива, е умението на човек да остане максимално автентичен в тази връзка. Това е един от гарантите, че взаимоотношенията ще продължат и в същото време да отворим контекст на партньора си да се развива, да не го спираме и него. Тогава влюбването, което сме изживели навремето и което си е отишло, защото то не може да бъде вечно, прераства в нещо по-висше.

С какво си обясняваш толкова многото разводи/раздели през последното десетилетие?

Ще го разгледам от по-различна гледна точка. Това е един преход – закономерен и нормален. Ние преминаваме от индустриалната ера във взаимоотношенията към т.нар. цифрова ера. 100 000 - 200 000 години назад сме живели като племе и в него животът на семейството е бил много лесно регулиран. Събират се хората, за да се възпроизвеждат и да има ресурс - да се ловят животни, да се обработва земята и да има деца. Това е патриархатът, в който сме живели. Мъжът и жената, като двойка, нямат много работа там, те се възпроизвеждат и след това децата се поемат от жените, а мъжете работят на полето. Те няма почти за какво да се карат и като двойка много-много не се виждат.

В края на XVIII век обаче в Англия се налага хората да започнат да ходят в големите градове, за да търсят препитание във фабриките. Това нещо започва да се случва в целия свят. Отивайки да работиш във фабрика, излизайки от разширеното семейство, ти оставаш да живееш сам с жена си. Това е много трудно нещо. Мъжете започват да пият, а жените да скучаят и се минава във втория тип взаимоотношения – индустриалната ера, в която започват да възникват зависимостите. Преди това не е имало алкохолизъм в световен мащаб. Сега общуваме безпроблемно с целия свят – виждаме други модели и семейства. Това е една от причините за толкова много раздели. Семейството продължава да бъде ценност, но то е една рамка, която ние искаме да изпълним със съдържание, но не я изпълваме с мисъл. Това пречи на семейството в наши дни. Косвените жертви винаги са децата.

Детето може ли да се окаже спасителен пояс за един брак?

В момента, в който това нещо започва да се случва, първата жертва, която пада, е именно детето. Не само че не може, а и не трябва да се случва. Това е гаранция за увреда на детето. Двама души се разделят, защото взаимоотношенията започват да вървят накриво още от самото начало. Когато се появи дете или се разчита то да оправи взаимоотношенията на възрастните, то тогава става трудна ситуация. Върху детето ще лежи едно индиректно обвинение, което един вид гласи - „Заради тебе, мамо, бяхме толкова дълго време с баща ти, вместо аз да се разведа навреме“. Това е страшно обвинение. Дори да не е казано по този начин, детето го хваща. Затова децата не бива да бъдат намесени във взаимоотношенията на големите, когато техните проблеми всъщност са помежду им, като двойка.

Кажи ми една от техниките, които ти прилагаш при клиентите?

Ще дам пример. Много често идват майки, които търсят съдействие за дете, което има проблеми. За да мога да попълня цялата картинка, трябва да направя няколко сесии с бащата. Някои от тях не искат да идват. Една от техниките аз да потърся контакт с бащата е като се опитам да му спусна посланието, че без неговата помощ процесът няма как да се случи. Това се прави с определени думи, че неговата помощ е от огромно значение за състоянието на детето.

Мога да обясня терапията с няколко метафори. Ще цитирам един от моите учители в психотерапията Феодон Калотеракис, който е въвел метафората за Ахил и Тепапус. За първи път понятието “терапия“ се е използвало от Омир в „Илиада“. Терапус е един от най-добрите воини, които се бият за Ахил. Той е силен, но не се бие вместо Ахил в битката, а е неговият помощник в ритуалите, които Ахил прави преди това. Помага му да си облече ризницата, да си сложи щита и е човекът, който го подготвя за битката. От там идва метафората за терапевта. На латински „терапия“ означава „грижа“. Иначе казано - човекът, който се грижи по време на битката Ахил да се справя добре, без да се бие вместо него. Това е начинът - подготвяш човека за това, което му предстои. Тази метафора е най-показателна за това, какво прави психотерапевтът.

В психотерапевтичния процес ние връщаме желанието за промяна в клиента. Следваме принципа на хомеостазата, който е този на промяната.