Политическото дъно

От средата на миналата седмица в страната ни има нова политическа ситуация, истината за която трябва да бъде назована по най-откровен и суров начин, без никакво замазване и фризиране.

От средата на миналата седмица нашата страна практически и фактически управлява „политическата” партия „Атака”. Да, именно, защото след отказа на ГЕРБ да участва в парламентарните заседания (което е негово право), прословутият „програмен” кабинет на „големия експерт” Пламен Орешарски (на който десетки хиляди хора само в столицата нямат абсолютно никакво доверие, чиято незабавна оставка искат вече повече от половин месец) остава на власт единствено благодарение на единия „златен глас” на Волен Сидеров. Без този глас той не би могъл да се закрепи нито ден. Нито ден! Също и целокупното 42 НС не би могло да проведе дори едно единствено заседание без депутатите (един депутат) на Волен Сидеров. То не може, подчертавам това, дори да приеме дневния си ред без Волен Сидеров. От Волен Сидеров зависи дали националният ни Парламент ще заседава или не. И това ден след ден, всеки ден. А всичко това означава, че дори отвратителната нова „тройна коалиция” вече не управлява страната, а – Волен Сидеров.

Направо трябва да се каже, че хората, журналистите, политическите наблюдатели и – най-вече – „европейските ни партньори” трябва да осъзнаят ясно този факт и да го изрекат гласно. България се управлява от „Атака”.

И веднага след това осъзнаване и назоваване на факта, всички трябва да му дадат и подобаващата оценка. А тя не би могла, просто не би могла да бъде друга освен – че това е достигнатото политическо дъно. След близо четвърт век „преход”, след десетилетия мъчителни борби за демокрация и европеизация, задушавани от страховитата прегръдка на задкулисни олигархии, след десетилетни войни за унищожаване на нормалната десница, след социално-инженерното фабрикуване на партии и партийки на мафиоти, овладяване и смазване на медии, целенасочено видиотяване на маси хора, финиширахме тук – дори „столетната” партия на Георги Димитров, Тодор Живков, Андрей Луканов и Сергей Станишев, както и формированието на вездесъщия „разпределител на порциите” в държавата Ахмед Доган, да зависят във властта си от една група, която мнозина биха определили като шепа социопати. Бесовете на българската „политика” се разкъсаха едни други. Това, на което сме свидетели днес е същинското, пределното reductio ad absurdum на политическото в България. „Левицата” ни (олицетворявана впрочем днес от свръхбогати олигарси, започнали бизнеса си от провинциални свинеферми и от клубове по силови спортове, ръководени проформа от номенклатурното синче-отличник, чийто първи работен ден бе като министър-председател) крепи своето „парламентарно мнозинство” върху автора на една кафява предизборна брошура. На неговия „златен глас”, гузно мълчейки за този абсурд виси също и „интелектуалният” водач на партията, чийто електорат същият този автор на кафявата предизборна брошура руга и обижда в продължение вече на почти десет години.

И тези хора не се чувстват унизени от това?

Въпросът ми, разбира се, не е същински въпрос, защото не си правя каквито и да било илюзии за капацитета им да имат чувство за чест и достойнство.

Има обаче и още нещо, което ме кара да определя настоящата политическа ситуация като абсолютното дъно. И то е, че правоохранителните и съдебни институции в България очевидно не проявяват никаква тревога по отношение на държащата „златната акция” на властта „политическа” партия. Защото тази партия е политическото дъно, далеч не само доколкото е парламентарно „аналфабетна”. Тя е партия, на която се държи властта на най-представителната институция на страната (Парламентът) и която едновременно с това ежедневно, буквално ежедневно нарушава законите й и тероризира обществените нрави. Химера с парламентарна глава и тяло на хулиганска шайка.

Ако на някой това се струва остро, ще попитам (и най-вече органите на прокуратурата, г-н Цацаров ще попитам): ако някой „лидер” на политическа партия в България си позволи публично да заяви, че ако централата на партията му бъде „осквернена” от протести пред нея, ще се трошат ръце, крака и глави, какво би трябвало да бъде предприето по отношение на него? Още повече, че въпросните „трошачи” в продължение на няколко вечери съвсем физически-реално стояха пред праговете на тази централа. Нека и представителите на „четвъртата власт”, медиите, си представят как биха реагирали, ако, примерно, г-н Станишев си позволи подобно изказване? Какво ще се случи изобщо с БСП при подобен словесен „ексцес”?

Сетне: питам, ако например някой депутат от ГЕРБ поведе група от двадесетина „партийни привърженици” и на основание на депутатския си „имунитет” нахлуе (през полицейската охрана) в Българската национална телевизия и влезе с щурм в кабинета на генералния й директор, за да му иска сметка за еди-какво си, какво ще се случи още на другия ден с партията му? И ако на него самия не бъде поискан имунитета за хулиганство, нима тутакси не биха „отгърмяли” за най-малко три месеца в затвора нямащите такъв имунитет негови „придружители”? Въобще не ми се иска да си представя какъв нестихващ с години (да, с години) обществен скандал би се случил, ако БНТ бъде „превзета” по този начин от група „привърженици” на ДСБ, да кажем. Ето, това вече със сигурност ще бъде квалифицирано като „опит за държавен преврат” и „привържениците” на тази партия ще бъдат осъдени именно за такова деяние. Държателят на „златната акция” обаче го прави и никой, никой от овластените за противодействие на това дори не реагира. Не реагира г-н Станишев, не реагира г-н Лютви Местан. И най-вече – не реагира г-н Цацаров.

Още по-нататък: на 27 юни т. г. лидерът на същата тази „политическа” партия, която в момента фактически управлява страната ни, публично обяви, че негови хора ще окупират „Орлов мост” и ще извършат „граждански арести” на „лумпените и наркоманите”, които протестират от петнадесет дни в София. Аз въобще не мога да си спомня в „правния мир” на Република България да има регламентирано понятие „граждански арест”. Което означава, че самата закана с подобно непозволено деяние вече представлява и би трябвало да бъде квалифицирано като заплаха за нарушаване на основни граждански свободи (да не говорим за обидното именуване на хиляди почтени хора, сред които и принадлежащи към интелектуални и престижни професии, които именно протестират в София). Какво ли ще стане, ако някой от привържениците на тази „политическа” партия прибегне наистина до подобен „арест”?

Именно във връзка със заплахата от 27 юни и предшествалата я манифестация на петдесетина „привърженици” на „Атака” (разбира се, в часовете, когато в София нямаше протести) спокойно можещи да попълнят албумите на прословутия Чезаре Ломброзо, главните наши вестници излязоха на следния ден със заглавие: „Волен Сидеров пуска шпицкоманди в столицата”. И да, да това бяха точно „шпицкоманди” или даже още по-точно „формирования”, практически идентични с онези, които ранният Хитлер е „пускал” по германските улици, за да се саморазправят с „жидомасонските плутократи”. Вместо да бъде потърсена юридическа отговорност от г-н Сидеров, вътрешният ни министър изпрати полицаи да охраняват въпросните „шпицкоманди” и по един абсолютно унизителен начин всеки ден от началото на протестите запълва работното време на своите униформени подчинени, разставяйки ги в пълно снаряжение по пресечките и улиците, където те биха могли да се появят.

Изобщо, прословутият „депутатски имунитет” на лидера на въпросната партия напълно обърка юридическите представи в държавата ни. Както ежедневно оскърбяваните от него журналисти (инак толкова чувствителни) така и полицаите, на които той с властнически тон заповядва да му се легитимират, да му предадат белезниците си, изглежда напълно са забравили какъв е смисълът и най-вече какъв е обхватът на „депутатския имунитет”. Последният, припомням, съществува, за да предпазва народния избраник от (евентуална) политическа репресия или натиск от политически противници. Да предпазва, казвам, него, а не да му позволява да нарушава законите, да обижда, да упражнява насилие, да се противопоставя на органите на реда, да „превзема” национални медии, да влиза въоръжен в Народното събрание и да организира и предвожда хулигански групи. Тези последните въобще, въобще не могат да попадат под защитата на „депутатския му имунитет”. Прагът на осъзнаването на тези прости факти е очевидно днес у нас на критично ниско ниво. И това още веднъж свидетелства, че сме стигнали дъното. Нападани (буквално нападани) репортери на разгневили Сидеров медии ни показват в реално време очевидно криминалните си нападатели, ние чуваме обидите и заканите им в ефир, а същите тези репортери, като хипнотизирани, продължават да ги наричат „група привърженици на партия Атака” или „десетина здрави момчета”. Ето как става: колкото си по-нагъл, толкова повече наглостта ти се приема.

Ще кажа в заключение: в страната ни е взривен протест, който не може да стихне без оставка на това правителство и разпускане на 42-то НС. Никой не може да забрани или спре този протест, защото той е законово право на гражданите в една нетоталитарна страна. Срещу този протест, по малките часове, в тъмните улички, но и по определени медии и от парламентарната трибуна ние виждаме разгул на политическо поведение, което по всеобщо мнение, практически съвпада с поведението на ранните улични дейци на НСДАП на Адолф Хитлер. И на това никой не реагира, защото – „единият глас” на неговия „лидер” крепи властта в България. Той управлява. Той управлява, защото онези, които изгубиха общественото доверие не желаят да слязат от сцената и са се превърнали в негови доброволни заложници. Това е политическото дъно.

Ако наблюдателите и медиите у нас не го виждат достатъчно ясно, удивлявам се как не го виждат иначе така жестоко чувствителните към всичко, което дори най-отдалечено напомня за нацизъм, наши „европейски партньори”.

Уважаеми партньори, от миналата седмица в България, която е член на ЕС, властта е в ръцете на „Атака” на Волен Сидеров. Суровата истина е точно тази.