Ще има ли закон за психотерапията?

Н азрял е моментът да бъде приет Закон за психотерапията - той е наложителен, заяви в интервю за Екатерина Панова от БТА председателят на Българската асоциация по психотерапия (БАП) д-р Димо Станчев, психиатър, психоаналитик и психотерапевт.

Законопроектът се подготвя по инициатива на асоциацията и е във финална фаза, като предстои юридическото му усъвършенстване, допълни д-р Станчев. От една страна законът гарантира както качеството на психотерапевтичната помощ, така и компетентната услуга, която могат да получат пациентите, и в този смисъл се защитават и двете страни, отбеляза д-р Станчев.

Закон за психотерапията има в над десет страни-членки на Европейския съюз, отбеляза експертът. По думите му усилието на европейско ниво е психотерапията да се обяви като самостоятелна професия, която да бъде регламентирана още от ниво решение на Европейския парламент. В момента това е решение на всяко отделно национално законодателство, уточни той.

Проектозаконът предвижда създаването на Национален регистър на психотерапевтите в България, уточни д-р Станчев. По думите му и сега има такъв регистър, но той е само на страницата на БАП. Към момента в него са регистрирани около 100 психотерапевти, а членовете на асоциацията са над 300.

Законопроектът има висок социален заряд и е извън политичен, защото касае правото на свободно мислене на човек, отбеляза д-р Станчев. Според него винаги ще има хора, които ще ползват "алтернативни подходи" като курсове за бърза житейска промяна, врачки и екстрасенси, за някои от тях това ще помага.

"Друг е въпросът дали това може да бъде опасно, както при медицинските услуги - забавянето на една хирургична интервенция при тежко заболяване би могла да е фатална. Тогава действително консултирането с "алтернативен лечител" може да е много опасно", посочи той. "Но това също е част от опита на човек и е възможно, минавайки през врачки, той да достигне до идеята, че иска да постигне нещо повече от това да получи илюзорно спокойствие и някакъв тип картографиране на бъдещето му, което винаги да върви към това, че той ще е щастлив. Изведнъж да си каже, че това повече не го обслужва и това израстване също е негов личен път", каза още д-р Станчев.

Ето и цялото интервю:

- Д-р Станчев, как е регламентирана дейността на психотерапевтите в България?

- Много дълго време такава регламентация липсваше. Психотерапията като практика навлезе в България от 90-те години на миналия век и успя да се утвърди в 10-11 големи психотерапевтични школи, които се обединиха в Българската асоциация по психотерапия. Тази дейност започна да се регламентира първо чрез външните обучителни програми, чрез международните стандарти. След това ние започнахме да изграждаме наши вътрешни стандарти, които обаче са професионални стандарти на тази група специалисти.

Третата стъпка беше, че се появиха спорадични елементи, като например думата психотерапия се появи в някои нормативни текстове - примерно за лечение на психичните заболявания в Закона за здравето или в някои наредби на МЗ и МОН по повод специализацията, които обаче са много парциални.

- Колко са психотерапевтите в България?

- В БАП членуват над 300 психотерапевти. В регистъра на психотерапевтите са около 100. Вече имаме трето и четвърто поколение български психотерапевти. Някога се обучавахме предимно от чужденци и в чужбина. Сега вече сме подготвили хора, които са обучени в България. И това е голямата надежда - това са български психотерапевти, разбиращи реалността тук, и готови да инвестират енергията си в правенето на психотерапия.

Психотерапевтът като базово образование може да бъде с хуманитарно образование, на което най-добре за момента подхожда медицина, психиатрия, или психолог с клинична психология. Но ние сме отворени и към други хуманитарни дисциплини, стига хората да минат нужните курсове, часове и компетентности, които трябва да развият и които са стандартите на БАП, съобразени с Европейската асоциация по психотерапия.

- Как законово е уредена професията психотерапевт?

- Единствено в закона за здравето се казва, че един от начините за лечение на психичните заболявания в лечебно заведение е чрез психотерапия, и в зависимост от лечебното заведение, ако то е разписало и регламентирало такава длъжност, то човекът, който заема длъжността, по презумпция е психотерапевт. Психотерапевт обаче става този, който има умението и е придобил квалификацията за това, а не този, който е на щат за психотерапевт.

От една страна професията психотерапевт за момента не е формално законово уредена, но БАП гарантира за качеството на тази услуга и в сайта на асоциацията съществува регистър на психотерапевтите. Той не е национален, а е регистър на гилдията на психотерапевтите, зад който застават всички психотерапевтични дружества, членове на асоциацията. Което не значи обаче, че друг човек не може да се нарече психотерапевт и да претендира да прави това. Така е било десетки години в централно и западноевропейските страни и това не е попречило много. И без закон те са се саморегулирали по този начин - чрез асоциация, която стои зад своите членове. Тя няма отношение към доброто и лошото извън своите членове, но в рамките на своите членове може да гарантира качеството на услугата.

- Необходим ли е специален закон за психотерапията?

- Закон за психотерапията е задължителен. Такъв закон има в над десет страни-членки на ЕС. Усилието е психотерапията да се обяви за самостоятелна професия на европейско ниво и да бъде регламентирана още от ниво решение на Европейския парламент. В момента това е решение на всяко отделно национално законодателство.

В ЕС има един процес на мислене и разбиране как това да се направи по най-добрия начин. Всички страни с голяма практика в психотерапията - Германия, Австрия, Франция, приеха такива закони. От една страна тези закони охраняват, гарантират както качеството на психотерапевтичната помощ, така и компетентната услуга, която могат да получат пациентите. И в този смисъл защитават и двете страни, охранявайки правото на пациента да получи точно тази услуга, а не различни видове методи, претендиращи за психотерапия.

Но другата страна е, че законът поставя определен тип напрежение или трудности в това, че тези критерии започват да създават натиск за това дали държавата не трябва да прави нещо и най-големите въпроси са свързани с финансирането на тази дейност. В този смисъл има известна институционална боязън дали законът с най-положителното в себе си няма изведнъж да се окаже едно бреме.

За момента това е отворен въпрос. Не можем да кажем, че законът би могъл да реши всички проблеми, но той ще даде възможност една съществуваща практика с над 25-годишна история да се узакони. Назрял е моментът на базата на количеството пациенти, които ни търсят, и на добри и качествено подготвени психотерапевти в България, да може този закон да регламентира тази дейност по добър начин. Законът ще гарантира, че и в лечебните заведения и при частно практикуващите психолози, психиатри и психотерапевти ще има едно и също качество на услугата. Той има висок социален заряд и е извънполитичен, защото касае правото на свободно мислене на човека.

Психотерапията е била много подозрително гледана във всички общества, независимо дали на Изток или на Запад, в които е правен опит да се наложи един модел на мислене. Тя е гледана критично тогава, когато в ситуация на напрежение властта иска хората да не мислят много свободно, а по-скоро да могат да изпълняват някакви разпореждания. Поради това психотерапията има трудна история. Тя е практиката човек да мисли свободно включително и за личното си страдание.

Надяваме се, че сега, в етапа на развитие, в който е България, психотерапията ще се впише в едно цялостно движение, което ние извършваме. 25 години е съвсем кратък срок, за да искаме да преобладава този тип саморефлексия у хората, които да търсят психичното и психологичното си усъвършенстване. Това е процес, който иска много време. Това е една личностова зрялост, която обаче изисква и гражданска зрялост. Психотерапевтите можем да асистираме на този дълъг процес. Законът за психотерапията би помогнал да сме сигурни, че срещата между психотерапевта и пациента ще минава по най-добрия начин.

- Необходимо ли е НЗОК да поема психотерапевтичните услуги и в каква степен?

- Тъй като заплащането е част от самата терапевтична рамка, ние не поставяме пряко въпроса дали трябва да се ангажира здравната каса или друга структура. Такава практика има в развитите европейски страни, особено в Австрия, Германия. Ако това стане, ние ще трябва да договаряме условията, така че финансирането да е по добър начин. Това означава овластяване на психотерапевтите да могат да взимат решения за някакъв определен брой психотерапевтични сесии, определени терапевтични школи, които да се поемат от касата, за определени групи хора, които са в определен тип страдание.

Това предстои, стои като отворен въпрос, но за момента е важно законът да регламентира взаимоотношението пациент - психотерапевт, а заплащането да остане като възможност. Иначе веднага може да бъдем набедени, че законът търси възможност да даде на психотерапевтите да участват в и без това оскъдния бюджет на касата.

- Разпознаваема ли е дейността на психотерапевтите, в каква степен хората знаят кога да се обръщат към такъв специалист, вместо към гадатели например?

- Ние се опитваме медийно да сме по-активни, да имаме повече места, в които да се заявяват добрите практики, не да се рекламира дейността, а да има информираност. Законът би дал този шанс, тъй като би създал национален регистър на психотерапевтите, който би бил част от официалната регламентация на професията - професия психотерапевт, зад която стоят държавата и законът.

В нашия устав и етичен кодекс идеята за рекламиране на психотерапията не съществува. Свободният избор означава човек да следва вътрешното си разбиране за страданието си и за представата си как то може да бъде облекчено, а не някаква модна или медийна вълна на това - нещо ще ви помогне да разрешите проблема си. Това го казвам, защото е важно да се разграничи от много мощния тласък, който има на такава популярна психологична литература от типа позитивно мислене, самоусъвършенстване, които се опитват да помогнат, обикновено акцентирайки върху някакъв дял от реалността, стараейки се друг съществен дял от нея да остане прикрит в сянка, смятайки че така хората ще може по-лесно да разрешават проблемите си.

Психотерапията смята, че автентичното функциониране на индивида предполага той да може, макар че това не е лесно, да поддържа погледа към реалността - и добрите, и лошите аспекти, като запазва своя позитивно оптимистичен възглед, но с ясното съзнание за това, през което минава и проблемите, които решава.

Независимо от това, че има разнообразни сфери на предлагане, ние се опитваме нашите послания да бъдат много ясни и да бъдем търсени от хората, които искат да ползват именно психотерапия. Винаги ще има хора, които ще ползват "алтернативни подходи" като курсове за бърза житейска промяна, врачки и екстрасенси, за някои от тях това ще помага. Друг е въпросът дали това може да бъде опасно, както при медицинските услуги - забавянето на една хирургична интервенция при тежко заболяване би могла да е фатална. Тогава действително консултирането с "алтернативен лечител" може да е много опасно.

Но това също е част от опита на човек и е възможно, минавайки през врачки, той да достигне до идеята, че иска да постигне нещо повече от това да получи илюзорно спокойствие и някакъв тип картографиране на бъдещето му, което върви към това, че той ще е щастлив. Изведнъж да си каже, че това повече не го обслужва и това израстване също е негов личен път.

Психотерапията е област, в която едновременно подхождаме към страдания, които имат и телесен характер, но чиято причинност е предимно от психично естество. Психотерапията лекува психични страдания, но не медикаментозно, а посредством себеразбирането и различните психотерапевтични направления имат различни модели на това да обяснят и да въздействат върху психичното състояние.

Човешкото страдание много често може да се проявява чрез медицински необясними симптоми. Навремето, лекарите, в своята безпомощност, са наричали "хистерията" голямата симулантка, доколкото външно има белези на тежка телесна увреда, а същевременно медицинските изследвания не показват такава, независимо от голямото субективно усещане на човек за несгода. При тези и много други подобни случаи на психични проблеми психотерапията е най-мощното средство.

Психотерапията не е активност, която трябва да бъде за всеки. Това е подход, който изисква личното ангажиране на пациента с процеса. Собственото желание и ангажиране с процеса е единственият начин да се постигне терапевтичен резултат. Не може да се прави психотерапия по начин като медицинска процедура, която един експерт може да наложи на пациента - медикамент, инжекция или операция. Клиентът трябва да бъде готов и вътрешно заинтригуван да поиска това. Трябва да има вътрешният стремеж да постигне тази промяна. Понякога това става, когато болката от липса на промяна стане по-голяма, отколкото болката, която се предполага, че ще има от това да изследва себе си.