Потърсена изповед

Днес е Голяма Богородица и лятото се обръща. Измива прашни крака в планинската река и налива последните сокове във висналите гроздове. Време за почивка, благодарност и за молитва. Така дойде и дълго чаканият разговор с Димчо Димчовски, иконограф и богослов. Вече 30 години, заедно със съпругата си Антония създават икони и възстановяват техники от старите майстори. Далеч от домогванията на големия град, потънали в уюта на планинското селце Гостилица, посветени на призванието си, връщат всеки ден, който им е даден. 

„Завърших богословие, а Антония живопис. Започнах сам и  по пътя си имах много залитания, опирах се на вярата и на думите на моя дядо, който казваше, че Господ всеки ден ни праща телеграми, но ние не ги четем. Аз четях много, изучавах, рисувах модерни икони, експериментирах, разглеждах възрожденските майстори в иконописта и колкото повече навлизах в процесите и променях прочита на историята, разбирах, че старите майстори и техниките, с които те са творили е това, което искам да правя“.

Изложбата иконопис и живопис е третата съвместна на „Студио Димчовски“ и художника Георги Петров, как си „говорят“ картините с иконите в едно пространство?

Започнахме спонтанно общите изложби и така стигнахме до настоящата в Балчик, която ще изпълва пространството на Каменната зала в Двореца до 29 август. Нещата визуално стоят много добре, „говорят си“ и им е интересно това, което споделят. Георги Петров е истински майстор на светлината, платната му се къпят в топла, жива светлина, наричам я тварна светлина, тази от „четвъртия творчески ден“. При иконите светлината е различна, това е светлината от „първия творчески ден“, началото на началата. Така погледнато живописта и иконописта не се карат, те разговарят и ако иконите говорят за Твореца, то картините говорят за творението и в двата случая те славят Сътворението.

Изложбата няма име, защото така предварително рамкираме и създаваме очаквания, а идеята е всеки сам да наименова усещането, което го спохожда при срещата с нашите творби. Аз бих я нарекъл Молитва, но това е само моето усещане и по този повод си спомням една история. Скоро при посещение в манастира Зограф на Атон, отец Никодим ми разказа притча за молитвата.  Отделили се няколко монаси и напуснали манастира, за да се отдадат на единение и молитва. Потънали в пущинака и се приготвили за вечернята, в близост обаче се чувало силното крякане на жабите и това смутило молитвата на монасите. Отишъл един от тях и помолил жабите да не нарушават спокойствието, тогава една жаба се обърнала и казала, „сега, само да приключим с нашата сутрешна молитва“. Това казва колко различни начини има да търсим Господ и как няма нужда да подчиняваме нещата само на една позната представа.

Има ли граница между изкуството и вярата? Къде се пресичат и къде се разделят?

Когато човек застане пред икона и възкликне „Боже“, там е пресечната точка на изкуството  и вярата. Изкуството и вярата са като доверието и вярата. Там, където свършва доверието започва вярата. Изкуството кореспондира с разума, а вярата със сърцето. Първото винаги е отговаряло на някакви естетически критерии, опаковало се е в красота, за да носи наслада, докато вярата е опита от страданието. Много е трудно, дори невъзможно да се обясни, защото хората вървят по нерационални пътища, ние сме създадени творци. Имаме за задачата да ставаме все по-съвършени и изкуството е един от пътищата, за да го постигнем.

Студио Димчовски

Антония и Димчо Димчовски създават „Студио Димчовски“ и творят своите икони от 1984 година използвайки стари и забравени иконографски техники на старите майстори. Работят в традициония византийски стил. От миниатюра до имперски икони, използвайки злато, сребро, емайл, перли, полускъпоценни камъни. Съживяват изгубени технологии като синайските нимбове, гранаре, гратаре, пробастър, чеканка. 

Пълният текст на „Потърсена изповед“, четете тук