Георги Данаилов: Реквием за една гора

Г�а �ата е висше живо същество. Тя има своя душа, своя мъдрост, свое поведение, свои радости и мъки. Някога българите я обичаха, наричаха я закрилница, наричаха я майко, сестро, славеха я, пееха й, страдаха за нея, чернееха с нея. И тя страдаше за нас и плачеше за нас.

Но какво се случи през последните десетилетия. Предателство! Господ ни отне ума, алчността изкриви пръстите ни, поникнаха ни черни нокти и започнахме да душим родната си майка. Отцеубийство. И всичките ни песни, и всичката поезия, и цялата любов народна се оказаха лъжовни, неверни.

Който се съмнява - да иде в родопските ни гори. Да свърне от пътищата при някоя чешма, да прескочи долчинките, пълни със сметта на една пластмасова цивилизация, да внимава да не настъпи човешки изпражнения и да не подритне употребявани дамски превръзки и след това да тръгне без посока, където му видят очите.

А очите му ще видят покушение срещу живота.

Обезумелият човек се е нахвърлил срещу природата.

Съсечени дървеса, изсъхнали, пожълтели, висящи скелети на мъртви дървета.

Разбойниците са секли и не са мислили как да извлекат плячката си по стръмнините. Напсували са и я изоставили. Навремето войниците са си давали почивки, за да погребат мъртъвците си, сега крадците в усоите нямат и тази грижа, оставят всичко на бойното поле. Само когато булдозерите им прегазват младите лесове, за да прокарат по-преки пътища, те гузно зариват с пръст съборените дървета, да не би някой да ги уличи в грях.

Гората вече не мирише на младост, тя мирише на гнилост. Вървиш, спъваш се в съчки и съсипани борови клони. Преди дърварите ги сбираха на купчини, за да може от тях да се измъкне някое полезно колче. Вървиш и виждаш забравени посивели, мухлясали камари дърва за огрев, вече втора или трета година гният.

За да се реже повече, за да се граби повече, тракторите рият с веригите си земята и пъплят навред. Те оставят дълбоки рани в почвата, по които утре ще се втурнат пороите и ще се развихрят смерчовете.

Гората не пее вече хайдушка песен. Тя стене от болка.

Из нея се носи ехидното ръмжене на резачки, стърчат кранове, които приклещват с челюстите си мъртвите дървеса, вдигат ги и ги тръшкат в огромни камиони с неизвестен произход. Трясък, дим, миризма на изгорял бензин, локви разляно моторно масло.

От някогашни омайни местности на длъж и шир са останали само пънове, ниско равнени, като плочи на войнишки гробища. Имало е дървета исполини с приказна история, с легенди. Няма ги вече. Няма го смърчът с кръстния знак, където от несподелена любов била убита най-голямата хубавица Доста.

Защо? Кои са тези хора, какви са тези хора? Българи ли са? Варварски нашественици ли са? И има ли нещо на този свят, за което да милеят?

Не вярвам да са варвари, казвали са ми, че някога в техните първобитни времена, ако човек от племето без нужда нарани дърво, разпорват му корема, изваждат му червата и с тях обвиват раненото място. Казвали са ми за пломби от сребро в хралупите на болните дървета.

Хора! С човеците се е случила беда и тя е по-голяма от тази, сполетяла горите. Те все пак ще ни надживеят. Искате ли да прозрете бъдещето на българската нация, не ходете при пророчици - идете и вижте родните гори!