Горчив спомен от Дома за деца в Борован, който винаги ме кара да плача...

Т ова беше през 70-те...

Бях на 18...трябваха ми три месеца трудов стаж ...а там търсеха възпитателки. Децата бяха от три до пет годишни...обичам деца и приех с радост...

Първото ми влизане беше покъртително ...от всякъде ме заобиколиха деца, хванаха ми ръцете и едно през друго викаха: "Моля те вземи мене...аз много ще те слушкам...нали за мен си дошла, леличко...аз съм много добро дете..." Ревях... а те ми целуваха ръцете...После разбрах,че те всеки непознат посрещат така...мислят ги за осиновители...

Шамари и „гнус“ в дом за сираци

Толкова прекрасни дечица бяха...мънички...красиви, жадни за обич и топлина...Когато погалиш едно и мигом десетки главички се пъхат под ръката ти, да ги помилваш всичките...
Но не за това днес искам да разкажа,а за насилието и жестокостта,които винаги е имало в тези домове...

Леличките бяха от селото и всяка вечер си тръгваха към къщите с чанти пълни с храна...а децата събираха трошици,ако паднат на пода. На един празник им донесоха по един шоколад...дадоха на децата по едно мъничко парченце останалите напълниха в чантите си...предложиха ми и на мене...

Една сутрин видях едно момиченце от по-големите с насинено лице...питах го кой го е ударил...мълчеше от страх...обещах,че няма да каже на никого и тогава ми призна:
-Леличката ме би с точилката...Питах го защо,а то отговори:
-Откъснах една роза.-защо бе,миличко-нали знаеш,че цветята не трябва да се късат,а то каза:
-За мама...нали утре е неделя,и майките идват,мама ще дойде ,да има какво да и дам....а то нямаше родители...беше изоставено,но все чакаше...Всички чакаха....

Протестирах...карах се ...плачех от безсилие...те колежките ми се подиграваха...Писах до инстанции във Враца...Нищо...

В дом за деца с увреждания: Ще ти счупя главата!

Пореден случай на насилие над дете, този път в Шумен

Едно от децата,страшно се беше привързало към мене...момченце,казваше се Данчо...Беше на три...почти не можеше да говори/в домовете късно проговарят/ ходеше след мен като сянка...навсякъде ме търсеше...и питаше когото срещне :"мама?"...така ме наричаше не знам защо ме бе избрало за мама...Когато наближи да си тръгна не можех да си представя да се разделя с него...плачех постоянно и исках да си го взема...но трябваше да следвам,а нямаше кой да го гледа...имах само баща си...майка ми бе починала когато бях на три...и в него виждах себе си като малка...Толкова страдах,че татко най накрая почти се съгласи...но не можах да му го причиня...

Това беше една от най-трудните раздели в живота ми...
Често си мисля,че бих могла да имам и син...ако тогава...
А тия дни,след репортажите от Борован всичко отново се върна пред очите ми...
Намерих и двете пожълтели снимчици с Данчо...

Публикуваме разказаното във "Фейсбук" от Слава Георгиева с нейното съгласие. Освен личен спомен и емоция, текстът повдига много въпроси за отношението ни като общество към децата, които растат без родителска грижа. Той е особено актуален и след разкритията за случващото се и сега в домовете, където растат тези деца.

Масови проверки, искат криминализиране на насилието над деца