Д енят на един учител е коктейл от емоции и вкусове. Такъв коктейл, който въпреки че има горчива нотка, пак си поръчваш с усмивка, заради предимно сладкия вкус. И не искаш да свършва.
Започвам сутрин рано, 5ч. е и съм на крак. Сглобявам тоалет в червено-жълтата гама и се понасям по все още тихичък софийски булевард с крайна точка град Костенец.
Костенец – новият ми дом, работа, живот, място пълно с хора, които обичам с цялото си сърце, мястото, което ме зарежда.
Но да се върнем в тихата романтика на гара Подуяне, където новите ми приятели си подреждат грижливо вестниците, а любезен господин ми прави най – вкусното кафе на света. „Пак на пътешествие, лек да ти е деня!“ Благодаря!
Под звуците на любими песни, потопена в „Майстора и Маргарита“ откъсвам поглед от книгата си, за да се насладя на първите слънчеви лъчи.
Красиво е. След няколко страници започва да ми мирише на вкъщи. Немирово. Изправям се, грижливо прибирам книгата си. Момин проход. Облякла съм се и съм на вратата на влака. Вече съм у дома. Хайде, този влак може ли по – бавно? Костенурката е по – бърза! Нарочно ли го прави машинистът? Крайно време ми е да си купя кола! Гара Костенец!!!! Аз съм, скачам!
„Здравейте, госпожо!“, „Как е, госпожо?“, „Много рано, госпоо“, „Добър ден!“, „Много бързате, не мога да ви настигна!“ - моите деца и десетките ми нови приятели, на които не винаги знам имената.
Ето го и моето училище – жълтите сгради, моето щастливо местенце. Първият път, когато дойдох на „разузнаване“, се влюбих. Винаги съм вярвала в любовта от пръв поглед и тази беше такава.
Жълтите сгради, цветята, усмихнатите хора, градинката на двора, оранжевите пейки, и фонтанчето! Да, искам да работя тук!
Здравейте, колеги! Здравей, как си, как пътува? След няколко приятни разговора и нови усмивки в колекцията ми, се запътвам към кабинета по География. Разменям и приемам нови усмивки, поздравяваме се и си пожелаваме магически ден. Ще бъде, няма как.
Всеки ден си мисля, колко е хубаво човек да сбъдва мечтите си и да живее в тях. Усещането е величествено, то те гъделичка, напомня ти да си „напишеш домашното“, да си легнеш на време, да се събудиш отново в 5 и отново усмихната.
Тук в класната стая се случва магията. Тук съм силна и се чувствам сигурна. Тук сме само аз и учениците. Запознаваме се с големия свят, пътуваме, изкачваме Еверест и се гмуркаме в Марианската падина, говорим чужди езици и се запознаваме с чужди култури. Тук мечтаем.
В кабинета по География всички сме приятели. Това е моята визия – място, в което децата се чувстват сигурни, влизат с желание и заедно се учим.
Спокойни сме да грешим, защото само по този начин се учим. Мотивирани сме, защото само така се развиваме, само така се мотивираме и вървим нагоре по стълбата на успеха.
Здравейте, госпожице Ружина, днес съм на стъпалото „Мога“. Здравей, утре ще си на „Успях!“
Но… ето я пак тази горчилка. Трудно се мотивират тези деца, а толкова много могат. Самоуважение, вяра в себе си, вяра в света, като цяло, мечти… неща, които с екипа в училище градим всеки ден, но е трудно.
Спираме, говорим за правата на човека, учим се да правим комплименти, вместо да изстрелваме обиди, представяме различни професии, чистим калта от България, и си напомняме, че ако не ни харесва нещо, трябва да се раздвижим и да го поправим.
Ние, от кабинета по География, сме част от хората, които ще променим света. Малка част.
Знаете ли колко е трудно да се изправиш пред клас, който не харесва предмета ти, не харесва училището, трудно му е, не вярва, че има смисъл да учи…
„Пишете ми тройка, не мога повече“, „Тъп съм“, „Не искам“, „Това къде го искаш, най не става, госпожо“, „Ще стана общак“, „Искам да съм сервитьорка“, „Ми няма да работя, кой ще ми позволи?“, , „Ние сме толкова шумни“, „Изгонете го, моля ви, госпожо“, „Аре, млъкнете вече“ , „Извинете ни, госпожо“, „Ние ще се променим“, „Можем, ако искаме“….
Всеки ден е битка. Битка за образоване, за добър живот, в и за България. И аз няма да ги оставя и няма да се откажа от тях. Защото вярвам и колкото и да ме боли, им се усмихвам и им казвам, че могат.
Защото наистина могат, те имат хиляди възможности, таланти, потенциал. Просто трябва да ги побутнем и подкрепим. Да повярваме в тях, за да повярват и те в себе си.
В един от часовете ми, в които нямах възможност да разкажа приказка за почвите в България, разказвах за "Заедно в час" и за мен. Проведохме 40 минутен разговор, какво е "Заедно в час", коя съм аз и защо съм там.
Аргументирах позицията си, стремежите си. Срещу мен седяха 19 ученика със широко отворени очи. Разказах им за избора ми, как променям света и започвам от Костенец, как съм се хванала здраво за тях и няма да ги пусна.
И те пак ме гледаха, и не ми вярваха, и на себе си не вярваха. Винаги ми се ядосват, когато им говоря искрено и лично. Звънец.
Едно момиче се забави, дойде при мен и ми каза „Две неща не можем да променим в този свят, госпожо – деня, в който сме се родили; и този в който ще си отидем“. Да, ето го пак сладкото.
Влак, разходка и съм в къщи. Свърши учебният ден, сега започвам работа – планирам уроци, проверявам контролни и се гордея с учениците си. Време е за малка тренировка, малко рисунки, малко разкази и малко приятели.
Лягам си „навреме“, за да стана в пет. Утре е ден за големи тренировки, картини и книги - денят на големия успех. Чакай ме, идвам!
Ти също можеш да си част от него, ако кандидатстваш на zaednovchas.bg до 1 май.
