Ма алата
телевизионна седмица премина под знака на трагедията в село Бисер,
Харманлийско. Трагедия, показала нещо още по-трагично - тук, в България,
гражданите и държавата сякаш живеят в паралелни вселени: втората изобщо
не се интересува от първите, а първите изобщо не се чувстват част от
втората.
Всеки за себе си, Бог срещу всички - филм на Вернер Херцог.
Няма
друго обяснение за българския "филм", че язовирната стена е напукана от
години, сигнали непрестанно са подавани, но властите - и местна, и
национална, са нехаели. Или не, не нехаели - текли са преписки от
кабинет на кабинет, дълбокомъдрени чиновници са свеждали глави над
документи и чертежи, слагали са парафи, за да продължат книжата своя
бюрократичен ход по етажите на учреждения и ведомства. След това са се
връщали, отново са тръгвали - и така в едно главозамаяно въртене, един perpetuum mobile,
единствената полза от който е била, че пред съвестта си и пред своите
началници чиновниците са оправдавали трудовите си възнаграждения.
Трудови?! По-скоро манкиране на труд или още по-зле - наистина труд, но
без отношение към това да се свърши работа. Преписките си вървят,
стените се пукат, ала ледът, сковал в отчуждение граждани и
администрация, си е цял целеничък.
В
този абсурд, обаче, телевизиите много-много не се задълбочиха, стигна
им решението министър Трайчо Трайков да поеме всички язовири в страната.
Те наблегнаха на друго - милосърдието.
Милосърдие, но с рекламна цел -
всяка от телевизиите изтъкваше себе си на фона на трагедията: тя била
спомогнала да се отвори сметка, нейните телефони почервенявали от
разтревожени съпричастни зрители, нейните репортерски екипи първи се
притекли на помощ и показали бедственото положение.
Все едно,
предназначението на телевизията е не да информира, а да се прави на
Червен кръст и полумесец; преди имахме Агенция за чуждестранна помощ,
сега може да открием Агенция за телевизионна помощ, където да са
концентрирани всичките волни пожертвования за пострадалите.
Че е важно
това да се извърши, ще схванете от новините - няма емисия, в която
съответната телевизия да не съобщи колко помощи е събрала, как хората й
носят одеяла, дрехи, обувки - а бе, направо не телевизионно студио, а
склад за дарения от първа необходимост. Журналистите - милосърдни
сестри, репортерите - водни спасители... Доброта и сърцераздирателност!
Любопитно е това юрване на телевизионното милосърдие при всяка по-тежка българска авария. Преди време по инициатива на Би Ти Ви тръгна
кампания за спасяване на българските медицински сестри в Либия. Тогава
където и да идеше човек, откриваше служители с трикольор я на ревера, я
на лично място в кабинета.
Разбира се, това е донякъде компенсаторна
функция - държавата е безразлична към гражданите, значи към тях някой
трябва да бъде различен и това сме ние, медиите. Тази е, нека я наречем,
позитивната компенсация, негативната е от съвсем друго естество -
чиновникът е закачил на дрехата си трикольор за съпричастие, сиреч,
заедно е с гражданите.
Ала това не му пречи да разтакава и препраща
преписки в бездънния празен ход на ведомствените поклащания. Така той се
чувства оправдан - включил се е в кампанията, а рутинната му работа
вълци я яли...
Впрочем, това е най-характерният начин на действие в
българската държавна машина - кампанийно, на парче; тук липсва онова,
което обикновено наричаме държавническа мъдрост, тоест, способността на
един управленец да вижда и мъничко по-далеч от носа си. Тц, носът е
неговият хоризонт...
На
телевизиите, обаче, също. Защото цялата тази тяхна милосърдна
кампанийност се случва не заради друго, а заради изтъкването: гледайте
нас, защото ние сме най-милосърдните, най-човеколюбивите,
най-помагащите! Но всички тези призиви намирисват на лицемерие и
притворство - не ги води съчувствие, води ги рейтингът.
И понеже
рейтингът е над всичко, за него те са готови на всичко - само поискайте и
ще заплуват в студената вода! Защото няма по-страшно бедствие за
телевизиите, за всяка телевизия от ниския рейтинг...
Източник:
БГНЕС - архив
