"Икономист": Неудобни истини

З ащо посредствеността процъфтява и само ще продължи да процъфтява? Политическата свобода означава, че управниците треперят, когато избирателите недоволстват. Чудесно. Но една здрава политическа система се нуждае и от опозиция, способна и желаеща да вземе властта.

В това отношение перспективите в посткомунистическите страни изглеждат доста мрачни. Малко от тях разполагат с това, което спортните журналисти наричат "дълга резервна скамейка", т.е. обилен запас от резервни играчи, които могат да излязат на терена, когато първият отбор се окаже контузен, изморен или некадърен.

Бившите комунистически управници на Унгария например бяха отчайващи, и служебен премиер - Гордон Байнаи, пое властта. Нужна е обаче доста голяма вяра, за да се смята, че вероятните победители на изборите през 2010 г. - десноцентристките политици от Фидес, водени от експанзивния особняк Виктор Орбан, ще бъдат много по-добри.

Същото важи за Чехия, където очакваните шест месеца слава начело на ЕС се превърнаха във фарс, посрамил всички.

В Латвия почти всички компетентни политици (и някои некомпетентни) вече са на терена. Кой ще заеме мястото им, ако икономическият колапс ги покоси?

Дори страни с талантливи личности в обществения живот не могат непременно да се похвалят, че разполагат със силна, авторитетна опозиция.

Латвия има отлични журналисти, активисти на неправителствени организации и държавни служители, но никой от тях не е разгрял и готов да излезе на политическия терен. А и отделните личности, дори ако са във форма и имат амбиции, не правят отбор.

Опозиционните лидери в Грузияпритежават опит и красноречие. Поради една или други причина всички те са влизали в конфликт с твърдоглавия президент Михаил Саакашвили и искат да се оттегли. Но нищо друго не ги обединява.

Засега политическите системи в посткомунистическия свят се справят зле с решаването на належащите политически проблеми като споделянето на бремето от икономическия спад.

Какво ще стане с фирмите и домакинствата в Унгария или Румъния например, които са взимали заеми в евро и швейцарски франкове и сега не могат да ги изплащат? Трябва ли правителствата да принудят чуждите банки да разсрочат дълговете? Ще помогнат ли данъкоплатците? Или нещата ще бъдат оставени в ръцете на пазара и правосъдието? Ако отговорните политици не обсъждат тези въпроси, ще го сторят безотговорните.

В най-големите и най-малките държави сред новите членки на ЕС е лесно да се намерят обществени фигури в политиката или близки до нея, които биха могли да поемат управлението на страната.

Някои от тях като Лашек Балцерович или Март Лаар (съответно бивш финансов министър на Полша и бивш министър-председател на Естония) дори имат международна репутация.

Те може да са най-очебийните фигури, но и други впечатляващи потенциални играчи дебнат около резервната скамейка, вече готови да облекат екипа.

Полша разполага с авторитетни регионални политици като кмета на Вроцлав Рафал Дуткевич, Естония има цял набор първокласни настоящи и бивши чиновници, плод на модернизацията на публичната администрация през 90-те години.

В повечето страни обаче приливите и отливите на корупция, цинизъм и апатия през последните десет години са отмили таланта от политическата система, а посредствеността разцъфтя.

Сега кризата кара политическата игра да изглежда дори още по-непривлекателна: ефектът от икономическата мизерия може да е приятно зрелище, гледано отстрани, но не е особено съблазнително за участниците.

Това е подходящо време да имаш синекурна длъжност в академична общност, мозъчен тръст или (най-добре) в международна организация. Поемането на политически пост обаче означава поемане на отговорност във време, когато и най-ентусиазираното политическо ръководство може и да не донесе особени резултати.

Представете си как ще обяснявате на обърканите и гневни избиратели, че техните спестявания, работни места и надежди за бъдещето са застрашени и че едва ли нещо може да се направи по въпроса?