Б лизо хиляда села са изчезнали от картата на България при комунизма, а милиони селяни са лишени от земята си и насила превърнати в граждани. Разсекретените документи на Държавна сигурност разкриват истината за станалото с българското селско стопанство.
От 1980 г. до края на комунистическия режим селското стопанство на Народна република България минава на дотации и търпи ежегодни загуби от над 800 милиона лева, сочат отчетите на БНБ от онова време, цитирани от „Дойче веле” (Deutsche Welle)
Китайски фирми искат хранителни стоки от България
Селската безработица у нас е сред най-високите в ЕС
Когато в края на 1989 г. новият лидер на БКП Петър Младенов нарежда да бъде спрян всякакъв износ на български храни за „братските“ социалистически държави, за да не се допусне глад в страната, Андрей Луканов и Огнян Дойнов с почуда му отговарят: „Какво да изнасяме? Че ние вече нямаме натури!”
България, която някога е била прочута в цяла Европа със своето селско стопанство, в края на комунизма се оказва вносител на най-необходимите за населението хранителни продукти и селскостопански суровини.
Много от тях идват от Полша, където обединената съпротива на селячеството и католическата църква осуетяват в зародиш плановете на местните комунисти за тотална колективизация. Днес полското село процъфтява стопански и демографски, а България продължава да внася значителни количества полски домати, картофи, ябълки, лук, месо и млечни продукти.
Съвземането на българското селско стопанство става факт едва след влизането на страната в Европейския съюз и благодарение на фондовете на Общата земеделска политика на Обединена Европа. През 2007 г. секторът е произвел продукция на стойност 6,7 млрд. лв. по данни на НСИ, а през миналата година, за 7,4 млрд. лв.
Всичко започва в края на 40-те години на XX век. Съветският трактор „Сталинец“ тежал четири пъти повече от внасяните преди това германски трактори. Но точно неговата безсмислено голяма маса се оказала много полезна за изпратените от комунистическия режим в селата агитатори, които трябвало да убеждават земеделските стопани доброволно да дарят земята, добитъка и инвентара на изгражданите по модела на съветските колхози ТКЗС-та.
Освен изселванията и затварянето в лагери на непокорните, като доста „убедително“ се утвърдило едно специално издевателство за публично сплашване: къщите на селяните, които отказвали да се превърнат от стопани в послушни надничари на комунистическия режим, били опасвани със стоманени въжета, а след това дърпани от въпросните съветски трактори, за да ги поразтресат малко.
Независимо от бруталните методи за пролетаризиране на „буржоазното“ село, акцията за лишаване на селяните от собственост и повторното им, след края на османското владичество, закрепостяване отнемат на режима 14 години.
Мизерията и огромните тегоби принуждават два милиона души да се преселят от селата към градовете в търсене на минимални условия за оцеляване във фабриките и строежите на провежданата по сталински образец индустриализация.
Вероятно много малко българи знаят, че за да се прокара електричество в селата, техните жители са били принуждавани сами да правят електрическите стълбове - в рамките на така нареченото „самооблагане“. Допълнително всяко домакинство трябвало да предава по 5 кг медни съдове за жиците до дома му.
През 1947 г., за да не измрат селяните от глад, като сталинския Голодомор в Украйна 15 години по-рано, Георги Димитров и Министерският съвет милостиво им отпускат по 600 грама пшеница и 200 грама царевица на ден. Година по-късно държавното „изкупуване“ - безпрекословно изземване по минимални цени на зърно, фасул, картофи, фуражи, месо, кожи, вълна, мляко и т.н. достига непоносими за производителите размери. В сила е принципът да се изземва най-много от най-предприемчивите и заможни стопани, наричани по съветски образец кулаци.
Кулминацията в гоненията срещу селото достига с решението за „масовизация“ на колективизацията от месец юли 1948 година. За целта партийният велможа Титко Черноколев съчинява чудовищен план за тотална война с нежелаещите да влязат в ТКЗС средни и по-заможни стопани. За претворяването му в действие е използван целият апарат на комунистическата диктатура, а мерките срещу непокорните са най-разнообразни – от изселвания, затвори и лагери, до непоносими данъци върху къщите и имотите, които трябвало да принудят поне 200 000 „кулаци“ да изоставят всичкото си имущество по селата и да отидат да работят като надничари и каруцари по строежи, мини и фабрики.
Заченатата с насилия „социалистическа модернизация“ на българското село започва да дава отровните си плодове още в края на 60-те и началото на 70-те години XX век. Обезлюдяването на селските райони тече с невиждани в световната демографска история темпове от 2-4% ежегодно. Разкъсаната вековна връзка между селяните и земята заедно с мизерните заплати и пенсии от 30 лева на месец икономически демотивират бързо застаряващото население. Кражбите от „общото“ стават ежедневие - далеч преди съвременните набези по полетата.
