Мая Новоселска: И душата има нужда от пространство

Мая Новоселска ще представи отново пред софийска публика “Едно малко радио” в рамките на фестивала "София моно". Представлението е на 17 юни в парка на Военната академия. За ролята си в моноспектакъла актрисата получи наградите "Аскеер" и "Икар" през 2012 г.

Мая Новоселска отговори на въпроси на Vesti.bg:

- Играхте „Едно малко радио“ на много места в страната. Какво уловихте като настроение у публиката? Еднакво ли се приема постановката на различните места - в малкия и в големия град?

- Това представление за мен е като съкровен разговор с публиката. Понякога - безмълвен, понякога - пълен със смях, понякога – ироничен, самоироничен, налудничав или пък малко тъжен…. Най-красивото и интересното на този разговор е, че навсякъде е различен – като един пъзел с хиляди възможности. Имала съм незабравими представления!

Няма значение дали играя в малък или голям град! В самата тишина и по дъха на публиката ти разбираш, че срещу теб седят твои близки приятели. Това усещане е едно от най-красивите в света!

- Вярвате ли, като героинята си от „Едно малко радио“, че мечтите, въображението са това, което ни предпазва от неудовлетвореността? Какво друго, според Вас, могат да ни дадат?

- Ще си позволя да цитирам Маестро Федерико Фелини, който пише в книгата си “Да направиш филм” : “Истински реалист е само мечтателят, защото мечтателят става свидетел на събитията, които са неговата действителност, а тази действителност е най-реалистичното, което съществува.”

- Има ли нещо, което бихте определили като вашето „радио“, вашата връзка със света?

- Скъпите ми хора, музиката, животните, растенията, хубавите филми, картини и децата…. И най-важното  - това, че дишам.

- Колко точно години сте в театъра? Наблюдавате ли някаква промяна в публиката във времето, в начина, по който реагира преди години и сега, евентуално в ценностите й. Или по-общо - променяме ли се като общество, според Вас, и как един актьор усеща тази промяна, ако я има?

- Ако ме питате за Театъра на живота – не са малко! А в истинския театър - не съм ги броила. Когато дойде времето за пенсиониране – тогава. Всяка промяна в обществото, за добро или за лошо се усеща в публиката. Театърът е като барометър. Имаше трудни години, когато в залата идваха по десет човека и не бяхме сигурни дали театърът ще оцелее... А вижте – сега залите са пълни. Хората разбраха, че душата също има нужда от свои пространства. Театърът е място за споделяне и знаете ли, отговорността ни като творци става все по-голяма (колкото й клиширано да звучи). Надявам се, че ще се правят все по-малко компромиси с качеството на представленията.

- Разказвали сте, че разходките на Женския пазар ви зареждат с образи и преживявания, които след това пресъздавате на сцената. Има ли други места, които Ви действат по този начин?

- България е пълна с такива места, вече много пъти съм казвала, че България е красива и магична земя, с малките градчета, селца и техните хора…

Обичам да посещавам Старосел, Вила Армира, Александрово, Татул …. прекрасни места!!!  А сигурно има и още много, много други, които още не съм видяла! До пенсия - има време!

- Бяхте сред първите, които подкрепиха студентите от НАТФИЗ по време на протестите. Има ли нещо, което днес бихте искали да им кажете?

- Обичам ги! Обичам тяхната свобода, начина им на мислене, артистичността им, красотата им. Те са тези, които вярвам  ще променят света. Нужно е само да ги подкрепяме.

- Имате ли мечта за бъдещето на театъра в епохата на технологиите, интернет?

- Отново ще си позволя да цитирам Федерико Фелини: “Нашето страдание, страданието на съвременния човек е самотата. Нейният произход идва от много дълбоко, чак от корена на битието и ще е погрешно да се твърди, че тя може да бъде така лесно отстранена с някакво публично опиянение или с политически масов концерт. И обратното,  според мен съществува възможността да се премахне самотата на хората, възможно е те да си изпращат “послания” и по този начин да осъзнаят и всъщност да открият връзката, която съществува помежду им.”