И зказването на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, че жените не са равни на мъжете, „защото това противоречи на природните закони“, разбираемо, предизвика негодувание по света, но в Турция беше подминато с пропит от отегчение цинизъм. Разбирате ли, всичко това сме го чували и преди, за последен път през юли, когато вицепремиерът заяви, че жените не трябва да се смеят публично, коментира в. „Гардиън“.
„Не се хващайте на въдицата, дами“, написа журналистка в „Туитър“. Друг близкоизточен наблюдател нарече историята „загуба на информационно пространство“.
Ето защо не е така:
Ердоган нито е луд в изолатор, нито е чичко от викторианската епоха, преминал през машината на времето. Той е президент на страна със 75 млн. души население, където едва 28% от жените официално работят, 40% от жените са били подложени на домашно насилие най-малко веднъж в живота си и където милиони момичета всяка година са принудени да сключат брак преди пълнолетието си (впрочем, предшественикът на Ердоган – Абдуллах Гюл се е оженил за съпругата си, когато тя е била на 15).
Точни данни за домашното насилие и изнасилвания е трудно да бъдат намерени, защото е
социално неприемливо жените да се оплакват от съпрузите си,
а полицията често казва на жените и момичетата, чиито партньори са ги заплашили с убийство, да се приберат и да преодолеят проблема, като си поговорят.
По време на речта си тази седмица Ердоган намекна, че подобно широкоразпространено насилие е дело на неуравновесени: „Как би могъл вярващ – не говоря за извратени – как би могъл някой, който разбира нашата религия, да извърши престъпление срещу жена? Как би могъл да я убие?“
Как наистина? Според Ердоган ислямът е най-добрият приятел на едно момиче. „Нашата религия е дала на жената призванието на майчинството... феминистките не могат да разберат това“.
Подсилвайки тезата си, Ердоган описа как вярващите, включително той самият, „целуват краката на майките си“, защото те „миришат на рай“.
Това странно фетишизиране на майките е също толкова уместно в реалния живот, колкото и основанията, с които той обяснява защо жените не могат да работят като мъжете:
„Това не подхожда на тяхната деликатна структура“.
Ето как стана така, че дяволчето на рамото на президента му нашепна тази реч: Ердоган направи това изказване, докато разсъждаваше върху това как жените в селските райони на Анадола вършат голяма част от работата, докато мъжете им „играят карти в местното кафене“. Той незабавно си спечели симпатията на слушателите – вярно е, така става и е неправилно.
Това не значи, че жените не са равни на мъжете и не могат да вършат същото като мъжете, но поддръжниците на Ердоган ще размахат отрудените селски жени като доказателство за дълбокото му разбиране за несгодите на женския род. Макар че по-малко от една трета от жените официално работят в Турция, много други работят, без да са регистрирани, в земеделието или в заводи, а много семейства не биха могли да оцелеят без този втори доход. Според Ердоган обаче жените трябва да се придържат към това да бъдат майки. През 2008 г. той
посъветва жените да имат „най-малко“ три деца, за предпочитане пет, в името на икономиката;
през 2012 г. той се опита да забрани абортите. Вероятно той не е наясно, че колкото повече деца има една двойка, толкова по-скъп става животът, особено във все по-урбанизирана Турция. Все повече майчинството не се отнася толкова до това да целуваш райски миришещия крак на някого, а до изпитанията на обеднялото домакинство.
Защо му беше на Ердоган да направи това изказване?
Познавачите в Турция често пъти характеризират речите му като умишлено поляризиращи и същевременно мобилизиращи неговите тесногръди, консервативни поддръжници. Докато те наистина успеят, мисля, че той действително има предвид това, което казва, и след 11 години на власт той става, при това разбираемо, все по-уверен в раздухването на тесногръдие сред хората, които всеки път гласуват за него, коментира авторът.
Има ли някаква разлика дали Ердоган вярва в това, което говори или не, щом ефектът е да насърчи разделението между вярващи и невярващи, между мъже и жени, между майки и немайки? Когато се осланя на консервативните инстинкти на една страна, бореща се с вкоренените патриархалност и неравенство, и уверява слушателите си, че „равенството пред правосъдието“ е това, което е от най-голямо значение, а не същинското равенство – как това помага на турските жени, мъже и техните деца? И как да го подминем просто така?
