Когато вече нищо не обединява българите

"Жителите на една махала били закарани на митинг, като всеки получил по едно знаме и по две кебапчета. След митинга те изхвърлили 15 от знамената, а останалите 35 знамена занесли в махалата. Колко кебапчета са получили жителите на махалата?" Това условие на задача за 2-ри клас обиколи българските медии. Докато едни твърдяха, че не е редно децата да бъдат приучвани да приемат за нормално съществуването на подобни предизборни практики, други защитаваха мнение, че явлението и без това го има и няма нужда от чак такава свенливост. Един клас по-нагоре пък децата вече решават задачи, с които трябва да изчисляват колко роми и колко българи живеят в един квартал.

Това са само два от поредицата примери за разпадащите се съгласия в обществото. Само преди 10 години границите между приемливо и неприемливо изглеждаха по-ясни. Обществото уж беше решило по кой път да тръгне, беше направило няколко важни избора. Ето, че днес обаче отново се поставят на обсъждане въпроси, които изглеждаха решени.

Ами, не! Не е нормално изборите да бъдат свързвани с кебапчета. Не е нормално българските граждани да бъдат постоянно делени по етнически признак. Още по-ненормално е да убеждаваме децата, че тези неща са нормални. Минем ли тази граница, утре някой творчески колектив ще напише задача, в която децата ще пресмятат по колко години затвор за всяко убийство е получил Х и колко години му остават до напускане на затвора. Да, това също го има в живота, биха казали някои.

Тумор ли е демокрацията?

Днес можем да си пуснем телевизора и да чуем как популярен водещ припомня, че "само за 12 години Хитлер е успял да спечели изборите, да изгради наново Третия райх и да загуби войната, а в България за 24 години – нищо". Ами, не! И това не е нормално. Години след като приехме, че ще живеем в либерална демокрация, където човешките права, свободата и неприкосновената частна собственост ще са водещите ценности, все по-често някой опитва отново да отвори дебата по същество. "Демокрацията е тумор", казва в ТВ студио млад политик, а депутати призовават за национализация.

"Дано и в България се появи някой като Путин", мечтае друг глас от екрана, а нарушаването на човешките права, закриването на медии и репресиите срещу гражданското общество се оказват излишни детайли в европейска България. Затова едни с охота дават за пример "постиженията" на Хитлер, а други излизат да подкрепят правителството с портрет на Сталин. Не, не последва отхвърляне от страна на подкрепените, а по форумите думата "либерал" вече се използва като обида.

Само допреди няколко години политиците се надпреварваха да използват думата "граждански" - то не бяха проекти, квоти, дискусии. Днес лидерът на БСП Сергей Станишев призовава за мерки за ограничаване на "параполитическите организации", разбирай граждански. Знайни и незнайни говорители вече открито призовават за забрана на неправителствените организации. И, разбира се, дават пример с Русия, където работещите с чуждестранни донори НПО трябва да се регистрират като "чуждестранни агенти".

Връщане назад

Още през 1991 година записахме в Конституцията, че хората са равни, че не се допуска дискриминация, че има свобода на сдружаване, че собствеността е неприкосновена. Приехме, че различните от мнозинството са напълно равноправни. Днес обаче от парламентарната трибуна се леят обиди на етническа, верска или сексуална основа.

В началото на новия век България постигна съгласие, че ще бъде част от Европейския съюз и НАТО, т.е. прегърна западните ценности. Ключова за националния консенсус беше ролята на бившата комунистическа партия и под ръководството на Георги Първанов БСП прие НАТО и за своя кауза. Без това решение България нямаше да бъде приета в Алианса, а без членство в НАТО нямаше да бъде приета и в Европейския съюз. Днес политици отново поставят въпроса за неутралитет или за присъединяване към Евразийския съюз на Путин. Нали уж се бяхме разбрали? На този фон метафората за "Троянския кон на Русия в ЕС" изглежда съвсем безобидна.

Можем ли без съгласия?

Ние, българите, вече решихме коя е по-добрата посока за развитие на България. Решихме го на поредица от избори. Решават го всекидневно и хилядите млади хора с избора си коя посока да хванат от Терминал 2.

Веднъж взели решението като общество, е нормално да се придържаме към него. А всяко общество се крепи на съгласията, които е постигнало. Някои общества са се съгласили, че е приемливо жените да имат по-малко права. Ние обаче сме се съгласили за друго и затова нашето общество е различно. В момента, в който се откажем от съгласието, ставаме като споменатите.

Постепенният отказ от постигнатите съгласия съвсем логично ни води назад. Границата между приемливо и неприемливо продължава да се отдалечава – и вместо да обсъждаме как да живеем по-богато и по-щастливо, отново и отново губим енергия за проведени вече дискусии. Свобода или сигурност, толерантност или еднообразие, отворени или затворени към света...

А най-страшното е, че не се и опитваме да се обединим отново около няколко базови принципа, защото от опит знаем, че утре отново ще се отречем от постигнатото съгласие и всичко ще започне отначало.