Н а 9 ноември 1989 г. министър-председателят на Германската демократична република (ГДР) Гюнтер Шабовски обявява на пресконференция, предавана на живо по телевизията, промени в Закона за пътуване в чужбина, улесняващи значително процедурата, като вече всеки източногерманец има право в най-кратък срок да получи пасаван, с който да излиза и влиза в ГДР.
Часове по-късно източногерманските граждани буквално срутват Берлинската стена,
издигната 28 години по-рано. Отворени са граничните пунктове между Федерална република Германия (ФРГ) и Германската демократична република (ГДР).
До решението за отмяна се стига, след като месец по-рано източногерманци окупират посолствата на ФРГ в Унгария, Чехия и Полша с искане да бъдат приети в Западна Германия, а Австрия отваря границата си.
На 18 октомври 1989 г. в Берлин, на пленум на ЦК на Германската единна социалистическа партия, генералният секретар на Ерих Хонекер подава оставка.
На негово място е избран Егон Кренц. На 1 ноември той е приет от генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов в Москва, където
Горбачов в разговор с него заявява, че Ерих Хонекер е трябвало да се оттегли по-рано, тъй като перестройката изисква нови ръководители.
Веднага след срещата Горбачов вика съветския посланик в България Виктор Шарапов на разговор в Москва и му предава копие от стенограмата с разговора си с Егон Кренц. Възлага му да запознае с текста и Тодор Живков в България.
На следващия ден, 2 ноември, посланик Виктор Шарапов пристига в България и на 3 ноември 1989 г. иска среща с Тодор Живков. Срещата между двамата е проведена същия ден. Живков е смутен и объркан и в разговора споделя, че отдавна мисли за оттегляне.
На 5 ноември Виктор Шарапов иска нова среща, поканен е на обяд в Банкя, по време на който казва на Тодор Живков: „Съветското ръководство с голямо разбиране се отнася към вашето решение да подадете оставка и ми поръча да ви предам, че вие постъпвате много мъдро. Оторизиран съм също да ви изкажа голяма благодарност за дългогодишното ползотворно сътрудничество, за вашите чувства на любов и дружба към СССР и КПСС.“
Тодор Живков е изненадан. Вече има не негово, а на СССР решение да си подаде оставката.
В разговора Тодор Живков благодари на ръководството на КПСС за доброто разбиране и за изказаната към него благодарност, но изразява опасения, че партията няма готовност за такава промяна, защото липсва подходящ другар, който да притежава многостранните качества да поеме и води съдбините на партията и народа, на държавата.
Посланик Шарапов държи твърда позиция, че оставката трябва да бъде подадена на предстоящия пленум. На 6 ноември при нова среща с Тодор Живков съветският посланик му предава, че ръководството на СССР препоръчва на предстоящия пленум за генерален секретар на ЦК на БКП да бъде предложен, и то от самия Тодор Живков, Петър Младенов.
Тодор Живков предлага да си подаде оставката като генерален секретар и да остане председател на Държавния съвет. Посланик Шарапов не прави отстъпка. На 7 ноември отново на среща между двамата в съветското посолство по случай националния празник на СССР, Живков настоява да остане председател на Държавния съвет. Отговорът от страна на Шарапов е, че по принцип не е прието двата поста да се заемат от различни хора и че проблемът е на българските другари.
Пленумът е насрочен за 10 ноември 1989 г.
Решението за освобождаването на Тодор Живков като генерален секретар на ЦК на БКП е прието, а на негово място е избран Петър Младенов. На 17 ноември 1989 г. Народното събрание по предложение на пленума от 10 ноември 1989 г. освобождава Тодор Живков и като председател на Държавния съвет и на негово място избира Петър Младенов.
Междувременно в страната, по време на първата екологична среща на страните членки на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) (дн. Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) активисти на неправителствената организация „Екогласност“ в градинката пред „Кристал“ в София още на 26 октомври 1989 г. организират събирането на подписи за спиране на строителството на хидропроектите „Рила“ и „Места“.
Градинката е обградена с полицейски кордон, активистите са разпръснати от органите на реда, като 22-ма от тях са качени насилствено в автобус. Акцията на милицията е отразена широко в западната преса и се определя като начало на последващите събития в България.
На 2 ноември 1989 г. е проведено първото легално събрание на клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, основан на 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на СУ „Св. Климент Охридски“ от 80 интелектуалци. Клубът от 2 декември 1989 г. се нарича „Клуб за гласност и демокрация“.
На 3 ноември 1989 г. в София се провежда шествие на активисти на национално движение „Екогласност“, което връчва подписка, подкрепена с 12 хил. подписа, в Народното събрание против строителството на хидрокомплексите „Места“ и „Рила“. В шествието се включват около 4000 души.
Това е първата гражданска демонстрация срещу властта.
На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили (СДС) – коалиция от новоучредени политически партии и организации.
В началото на 1990 г., от 16 януари започва т. нар „Кръгла маса“, която има за цел да очертае рамките на мирния преход. В заседанията си до 15 май 1990 г., форумът приема споразумения за политическата система, за изменения и допълнения на конституцията, законопроекти за политическите партии и изборите за Велико народно събрание (ВНС) и др.
Решено е да се закрие институцията Държавен съвет, президентът (председателят) на Републиката да се избира от Народното събрание.
На 3 април 1990 г. Народното събрание избира Петър Младенов за президент (председател) на Народна република България (НРБ). Същия ден БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП), а органът на БКП в. „Работническо дело“ се преименува на в. „Дума“.
На 6 юли 1990 г. под натиска на обществените протести Петър Младенов подава оставка като президент. Поводът е излъчването на предизборен клип на СДС от предизборната кампания за VII Велико народно събрание, в който е включена
изречената от Младенов на 14 декември 1989 г. фраза „По-добре танковете да дойдат“.
Седем месеца след 10 ноември 1989 г. – на 10 и 17 юни 1990 г., са произведени първите демократични избори в България – за VII Велико народно събрание. На 1 август 1990 г. VII ВНС избира Жельо Желев за президент на Народна република България.
На 22 декември 1990 г. VII Велико народно събрание приема решение, с което изразява волята на България за членство в Европейските общности и предлага на правителството да предприеме необходимите стъпки в тази насока. След 15 години, на 1 януари 2007 г., България е приета за пълноправен член на Европейския съюз.
На първите преки президентски избори в България на 12 и 19 януари 1992 г. Желю Желев е избран за президент с петгодишен мандат. След него са избирани още трима президенти – Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев. От тях Георги Първанов е бил президент два мандата.
Последната Конституция на България е приета от VII Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. Тя отменя Конституцията на Народна република България от 18 май 1971 г.
Новата конституция налага изграждане на държавно управление въз основа на разделение на властите. Въвежда институцията на едноличен държавен глава – президент на републиката. Въвежда се институцията Конституционен съд, чиято основна задача е да гарантира върховенството и спазването на конституцията.
За 25 години Конституцията е променяна четири пъти – през 2003 г., през 2005 г. през 2006 г. и през 2007 г.
След 10 ноември 1989 г. са конституирани едно Велико и осем обикновени Народни събрания (от 36-о до 43-о). Страната е управлявана от 17 министър-председатели.
25 г. след началото на прехода колективната памет за социалистическа България постепенно избледнява,
а познанието за този период изчезва, посочва социологическата агенция „Алфа рисърч“ (вж. изследването).
94% от най-младото поколение (на възраст между 16 и 30 години) споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена.
„Алфа Рисърч“ сравнява и оценките, които са давали българските граждани за периода 1944-1989 г. и за последния генерален секретар на ЦК на БКП – Тодор Живков, през 90-те години (в изследванията на НЦИОМ) и днес.
Две години след падането на комунизма, докато е все още жива паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от НЦИОМ пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Живков, докато днес е налице рязко преобръщане и идеализация и позитивните оценки за Живков са 55%.
Оставен на личните спомени, на носталгията по загубената сигурност и изчезващо знание за тъмните му страни, комунизмът постепенно губи политическата си оценка, продължавайки да подхранва стари и нови митове, коментират социолозите.
