Диана Найденова: Може би изглеждам агресивна, но не е така

"Може би изглеждам агресивна, нападателна, глуха за аргументите отсрещна, но не е така".

Езикът й понякога е по-остър от бръснач, а настъпателността или е най-обичаната, или най-мразената черта в характера й.

Диана Найденова е родена през 1974 г. в Москва.

През 1999 г. започва работа като репортер в "Дарик радио". По-късно стартира предаването "Челюсти" в същото радио, а след това то се пренася и на телевизионна сцена - в ефира на Нова телевизия. Следва съвместна работа с Росен Петров в Би Ти Ви, а после водещата става част от екипа на ТВ7.

След кратка почивка от тв ефира, сега Найденова отново се завръща на малкия екран.

Телевизионната и радио журналистка става част от "Всяка неделя" и още тази неделя - 27 октомври 2013 г., тя застава до Кеворк Кеворкян в едноименното предаване.

Найденова се присъединява към емблемата в телевизионната публицистика, като с нея в ефир ще се завърне и запазената й марка – рубриката "Челюсти".

Това ще бъде времето, в което известната журналистка ще търси отговор на най-горещите въпроси, без да изневерява на характерния си стил – да бъде директна, безкомпромисна и хаплива.

Другата новина е, че Кеворкян и Найденова ще застават често един до друг в ролята на равноправни водещи.

Какво разказа тя за предложението да работи с телевизионния колос Кеворк Кеворкян, била ли е заплашвана след някое от скандалните интервюта, които е правила, има ли свобода на словото в България и събужда ли се гражданското общество у нас? Отговаря Диана Найденова в интервю на Наталия Такова от Vesti.bg:

- Тръгна от радиото с "Челюсти", след това го пренесе в ефира на Нова телевизия, после работи в две други телевизии, сега отново се завръщаш в Нова. Как дойде предложението за съвместна работа с господин Кеворкян?
- Когато започнах нова работа в телевизията и имах притеснения, че може да не гледам правилно в камерата, говорейки на публиката, все пак радиото и телевизията са различни медии, реших да взема любимите си обувки. Работих с тях всеки ден, не позволявах да ги сменят стилистите. Спомням си, че когато напуснах Нова, една от стилистките ми звънна и ми каза: "Диана, забравила си любимите си обувки". По думите й, това означаваше, че един ден отново ще се върна у дома. И сякаш съм се върнала у дома. Всички приятелства, които съм създала тук и запазих в годините, сега ме топлят страхотно. От портиерите на входа, с които се познавам, до колегите – гримьори, репортери. Много ми е хубаво. Предложението пък дойде лично от господин Кеворкян. Честно казано, за мен това е първо – огромно предизвикателство, защото за мен той е абсолютен телевизионен колос. Аз станах популярна като телевизионно лице, но мисля, че имам много още какво да уча за телевизията, защото тя е в по-голяма степен драматургия, отколкото радиото. И моите лекции по журналистика сега започват на живо с господин Кеворкян. Поне такова е моето усещане. Веднага приех предложението, изобщо не мислих, защото да се учиш, докато работиш онова, което обичаш, е повече от вълшебство. Той ми предложи да правя "Челюсти" в Нова телевизия, освен това да правим заедно интервютата в рамките на "Всяка неделя". Това за мен е страхотно признание. Аз няма да имам просто една рубрика в предаването, а ще си партнираме, интервюирайки гостите, като ще планираме и минута по минута. "Подготовката на спектакъла", който ще бъде "Всяка неделя", ще се прави от двама ни и за мен това е прекрасно. Дори когато спорим, се чувствам вълшебно, защото споря с един изключително интелигентен човек, който познава телевизията повече от всички.

- С какво ще бъде различен тв проектът "Челюсти" и има ли нужда от промяна изобщо?
- Знаеш ли, "Челюсти" като радиоформат, когато го измислих, и Радосвет Радев бе така добър да го приеме, се превърна хит в "Дарик радио", после и в запазена марка по Нова телевизия. Редно е да кажа, че когато се наложи да напусна "Дарик" по здравословни причини, Радосвет ми подари патента на "Челюсти" – т.е. "Челюсти" е моето дете и в правния мир. Не мисля, че ще го променям в някаква степен. То винаги ще остане онзи фрагмент от журналистическото море, в който настоявам да се отговаря на въпросите, независимо колко пъти ще ми се наложи да ги повтарям. Ще бъда настъпателна, както винаги, и искрена – за мен това е изключително важно, защото публиката го усеща. Искреността е най-важното, за да има доверие в медиите – трябва да бъдем себе си, да бъдем близки до проблемите на хората, да бъдем честни с проблемите на публиката. Затова не мисля, че "Челюсти" се налага да има ново лице.

- Да, хората вече познават добре "Челюсти". Включително и онези, които са потенциални твои гости. Интересно ми е как толкова важни фигури в държавата се съгласяват да бъдат твои събеседници, при положение, че в 100% от случаите знаят, че след това може да избухне поредният скандал около тях?
- Според мен всеки човек, който заема важен пост – дали в политическите или в икономическите среди, трябва да има куража да отговаря на въпроси, които не са предварително уточнени. Тук става въпрос за участие в публицистично предаване, в което предварителен сценарий няма, защото аз никога не пиша въпросите си предварително до последната минута и следя информационния поток, за да бъда максимално актуална. Според мен онези, които се страхуват да дойдат при мен, очевидно има какво да крият. И умният и интелигентен зрител разбира защо, например, Волен Сидеров вече четири години не ми е давал интервю. Той ми даде първото телевизионно интервю тук, в Нова телевизия. Напусна студиото тогава, а аз задавах прости, ясни и фактологически обосновани въпроси. Цитирах негови скромни изказвания по отношение на политици, с които той по-късно се сближи до степен, в която за мен това излъчваше нечистоплътност. Та напусна студиото с грозни думи по мой адрес и от тогава не идва при мен. Това излъчва страх и за мен това е слабост на такъв тип политици. Аз няма да загубя от това, че някой от тези политици няма да дойде при мен. Те ще спечелят от куража да отговарят на въпроси, отговорите на които не са наизустили преди да седнат на стола.

- Казваш, че предварително не си записваш въпроси за интервютата, но случвало ли ти си е някога някой гост да те помоли да не засягате определени теми?
- Случвало се е да правят опит за това и аз винаги съм отказвала. В интерес на истината не са успявали да ме преборят, защото аз така подбирам събеседниците си, че... как да кажа – не търся посредствени хора, а хора със самочувствие, които, макар и сгрешили, отстояват тезата си. Помня, че един политик – няма да назова името му - избра да даде интервю на Росен Петров, когато работех в Би Ти Ви, а не на мен, защото аз му казах, че няма да му дам предварително написани въпроси. Според мен той, политикът, загуби от това.

- В този ред на мисли, широко обсъждана тема в последните дни в цял свят е свободата на словото. Твоите наблюдения – има ли свобода на словото за журналистите в България и всъщност не сме ли именно ние тези, които определяме, докъде да отстояваме тази свобода?
- Разбира се! Ние си позволяваме да се автоцензурираме, за да си взимаме заплатите. Което е отвратително! Затова според последни социологически проучвания новина не е, че е спаднал рейтингът на последното Народно събрание или на Правителството, или на Съдебната система. Трагичното е, че уважението към медиите, доверието към медиите се е сринало. За това носим вина ние. Защото ние, журналистите, сме онези, които трябва да отстояваме свободата. Ние сме онзи вувузел, който трябва да крещи на политиците онова, което обществото иска да им каже. И сме длъжни всеки сам пред съвестта си да може да си признае, че се е автоцензурирал. Е, аз не правя това. И затова ми се е налагало да си тръгвам от определени телевизии.

- Ще те попитам директно – някога получавала ли си заплахи след излъчено интервю?
- Не, никога. Дори не се страхувам от това, защото според мен слабите политици са слабите личности в общественополитическия живот. Не биха имали куража да ме стреснат по подобни начини. След случая "Огнян Стефанов" според мен обществото е на щрек. Отново – нямам страх в тази посока и – не, никога не съм получавала заплахи. Освен това аз не се занимавам с онази разследваща журналистика, която в огромна степен липсва в нашите медии и която наистина е страшна за журналиста, работещ съвестно и отговорно. Примери много – от Русия, през Щатите. На нас още ни липсва такъв тип разследваща журналистика, а тя е опасна. Моите интервюта не мисля, че биха застрашили живота ми по някакъв начин, дори ми звучи смешно.

- Самата ти знаеш, че си изключително противоречиво лице – хората или те обичат заради дързостта и директността във въпросите ти, или не те харесват именно заради нея – ти как се чувстваш от това? Коригираш ли се спрямо обратната връзка, която получаваш?
- В "Дарик", когато ежедневно правех "Челюсти", претръпнах. Аз се поучавах от слушателите си, аз съм научавала много от слушателите си. Получавала съм комплименти от тях, получавала съм и критики. И съм свикнала да чувам и другата страна. Може би изглеждам агресивна, нападателна, глуха за аргументите отсрещна, но не е така. И моите слушатели знаят това. След като станах популярно лице от телевизията, често ме питат по улицата и аз си говоря с хората за това какво ги вълнува, дали някъде съм сгрешила. Те ми казват: "Диана, тази седмица те гледахме, трябваше да си по-остра с този" или пък: "Прекалено остра беше с онзи събеседник". Единственият път, в който много силно се огорчих през годините телевизионна изява, бе онова прословуто интервю в Би Ти Ви, където станах жертва на едни задкулисни игри между господата Цеко Минев, една банка и фирмата "Витоша ски". Целият гняв се изсипа върху мен. Моята, струва ми се правилна, гледна точка беше тази, че когато организираш протест, трябва да гарантираш на майките, на възрастните хора, на децата, че няма да бъдат набити. Дори когато организираш протест в социалните мрежи. Това исках да кажа на моя събеседник тогава, а едва ли не бях набедена, че защитавам нечий корпоративен интерес. Боже мили, никога не бих го направила. И затова си тръгнах.

- Да, спомням си, че беше много коментирана тема...
- Тогава ръководството на Би Ти Ви поиска от мен в сутрешния блок да направя един монолог, в който да се извиня. Аз им предложих друго – някой да ми задава въпроси и да обясня своята гледна точка. Аз се извиних по-късно в предаването "Нека говорят" на всички, които не са ме разбрали, и обясних какво съм искала да кажа с настъпателната си настойчивост да поискам от събеседника ми отговор на въпроса: "Защо там се биха и имаше кръв, без значение от коя страна?". Това не означава, че аз не подкрепям справедливата кауза на защита на зелената идея и природозащитниците. Но, знаеш ли, аз не мисля, че трябва да раздаваме улично правосъдие с юмруци, когато искаме да запазим повече дървета в горите си.

- Тръгвайки да говорим за протестите, нека коментираме и недоволството на гражданите, на което ставаме свидетели в последните месеци. Какво е твоето мнение за протеста срещу кабинета "Орешарски" към днешна дата? Тук хората не искат да се бият, а да бъдат чути.
- Точно за това говорех, когато давах сравнението с миналия протест. Вече повече от четири месеца хората сами избутват провокатори от своите редици. Хората сами поискаха от полицията да има пазители на реда с жилетки тип "Не на насилието". Но властта не успя да удържи. Изпусна си нервите с прословутия бял автобус. От тогава мисля, че цъка една бомба и протестите, които се разрастват в последните дни, показват, че недоволството бива заглушавано от управляващите.

- Сякаш с избягването на проблема той се саморазрешава...
- Ами, да. Онази прословута фраза на Сталин: "Няма човек, няма проблем" е актуална в XXI век.

- Но хубавото в случая е, че започна да се изгражда едно гласно гражданско общество, което – да си го кажем честно – сякаш дълги години липсваше в България.
- Абсолютно! Аз съм си говорила със слушателите в радиоформата на "Челюсти" и винаги, когато се е случвало да има политически скандали, съм казвала, че ние сме виновни. Че тези политици никой не ни ги подрежда в Народното събрание, ние ходим и гласуваме. И често го правим неинформирани. Често го правим, за да накажем, а всъщност наказваме себе си. И често в годините сме си мислили, че свободата на гражданското общество се свежда до това през четири години да отидем до урните или пък просто да кажем: "Няма да гласуваме, защото сме сърдити на политиците". Не, ние трябва да сме на улиците всеки път, когато не сме съгласни с избора на шеф на ДАНС, всеки път, когато Здравната каса казва, че ще ореже 20% от и иначе безобразно малките клинични пътеки и болниците ще се окажат в положение, в което да дават още по-нискокачествено здравеопазване на болната ни нация.

- Не ти ли се струва това като един затворен кръг и според теб хората не са информирани, защото не са получили адекватната информация от журналистите, или не са информирани, защото не искат да бъдат?
- Струва ми се, че нивото на факти в обществото ни надмина критичния максимум. Аз мисля, че източници на информация вече има достатъчно много. Сега не е само Държавната телевизия със "Сънчо" и централната емисия "Новини", която минава през 30-ина редактора. Сега има частни телевизии, блогъри, интернет, социални мрежи. Как да се оправдаем, че нямаме достатъчно информация? Разбира се, че имаме. Въпросът е какво ни интересува. Дали единственото, което ни вълнува, е какъв пореден шоу проект ще ни пусне телевизорът, който ще ни забавлява, отклонявайки ни от социалните проблеми, или искаме да знаем защо продължават български роми да продават децата си в Гърция, защо майки са готови да си вземат децата от социалните домове само след обещанието на правителството "Орешарски" от другата година да се плащат повече пари за отглеждане на дете до 3 години.

- Но пък журналистите са за това - да задават тези въпроси и да търсят отговорите, нали?
- Ами, да. Въпросът е обществото да иска да задаваме тези въпроси и мисля, че обществото ни се събужда. И това е прекрасната новина в края на този преход, който според мен свърши още преди три години.

"Обществото се събужда"... Не е ли това един хубав край на разговора ни?
- Да! Наистина...