За пушилката на нападките и огъня на омразата

М ного крехка е границата между пушилката от етнически нападки и припламването на омразата. Едва ли има нещо по-крехко от предела между търпимостта и враждата. Особено ако омразата се проектира на верска основа. „Щом хората започнат война, Бог е първата им жертва”, твърди блажени Августин.

Преди време босненски журналист ми разказа, че той чисто физически усетил как се сгромолясва неговата страна, когато пред очите му пламнала джамия в Сараево. Скоро след това някой хвърлил граната на централния градски пазар и мирът, граден с векове, в миг отишъл по дяволите. Така и „мостът на Дрина” – символ на онова, което би трябвало да свързва два етноса и две религии, изграден пред XVI в., тежко пострадал, оставайки си непокътнат само в прочутия роман на Иво Андрич.

На Балканите, където живеем повече с история, отколкото с литература, животът показва, че по-често посягаме към барутницата, отколкото към перото.

Независимо че ние, българите, сме изцяло предубедени в собствената си етническа толерантност: щом нищо страшно не ни се случи даже след края на т. нар. „възродителен процес”, смятаме, че етнически сблъсък едва ли ще ни сполети някога. Ето и сега: вдига се пушилка от бомбички, летят камъни по джамия, ала всичко отминава и се оттича; всяко чудо за три дни, обичаме да повтаряме ние.

Небивалите мерки в деня, в който чествахме паметта на Левски, както и споменатите бомбички и камъни, хвърлени срещу Джумая джамия в Пловдив, би трябвало да ни накарат обаче сериозно да се замислим. Ако не за друго, поне над факта, че някой със свои цели вече ни вкарва в един (уж невъзможен) етнически сценарий.

Кой и защо – това са въпросите, на които сме длъжни да си дадем отговор. Събитията в бивша Югославия свидетелстват, че в подобни случаи сценаристите (и интересите) са и от двете страни.

Ето защо, дори да не ни е лесно да назовем конкретните лица, мисля, че бихме могли да опишем поне най-крайните движещите мотиви в двата лагера.

А те са: патриотарско безразсъдство и пагубна алчност.

Подобни акции наистина са игра с огъня върху буре с барут и би било наивно да смятаме, че най-лошият сценарий може да се осуети само чрез прочитането на съвместна декларация, носеща подписа на президента и премиера, което иначе си е новина. Пукнатото веднъж гърне трудно се лепи, а и вече не е същото.

Сблъсъците пред Джумая джамия в Пловдив, броженията в Карлово и Кюстендил около съдбата на бивши джамии-паметници на културата и най-вече на прилежащите към тях терени, неизбежно ни връщат в миналото. Карат ни да се замислим над неща като вакъфите, чиято история мнозина са проспали в училище. А също и да се хващаме за всяка дума, сякаш тепърва ще пишем „българската съдба” в Османската империя или пък ще забраним тези пет века със закон. Кажете после, че миналото не тегне над българското настояще, особено след последните декларации на „Атака”, от които излиза, че едва ли не тъкмо от това минало зависи бъдещето на „кабинета Орешарски”.

Ето защо, преди да седнем да пренаписваме историята, преди да реституираме или заличим „османския период”, може би не е зле, да изясним за какво става дума. Заради каква кауза част от сънародниците ни негодуват в момента и какво друга част от тях се опитват да си възвърнат.

И тъй: що е вакъф 

и трябва ли споменатите джамии-паметници на културата, заедно с прилежащи към тях терени да си останат публична собственост или е редно да минат в ръцете на Главното мюфтийство?

За да си отговорим на този въпрос, няма как да минем без малко история.

В началото на XV в., тоест непосредствено след завладяването на Балканския полуостров, Османската империя обособява тук свой огромен фонд от държавни земи. Само отбелязвам, че, разбира се, става дума за завоювани земи, които преди това са принадлежали на други – на владетелите, аристокрацията или църквите, включително и по нашите земи.

Вера Мутафчиева в задълбоченото си изследване „Османска социално-икономическа история” твърди, че на практика земите на Османската  империя са били разделени на три: първата част – „мирие” или „мемлекет”- са били земи на държавата или на фиска, чрез които султанът е поддържал своето управление и централната власт.

Втората част, под формата на поземлени участъци (ленове), се е раздавала на редовите военни (спахии или тимариоти). Става дума за земи, които не се продават, а се наследяват, докато ползващото ги лице е на редовна военна служба.

И в третата част стигаме до нашумелите днес „вакъфи”, които означават „вечно владение”. Така на територията на днешните български земи се формирали  голям брой вакъфски села със съответната вакъфска рая (над 180), от които близо 40 са в Плодивско, а други такива села били Ябланица, Мездра, Дряново, Горна и Долна Оряховица, Лясково и т.н.

За да стане ясно съдържанието на вакъфа, ето неговата дефиниция: завещание за вечни времена на имот или имущество, чиито приходи трябва да бъдат употребени за благотворителна цел. Става дума най-вече за имоти в чертите на градовете и селата, за да бъдат строени и поддържани джамии, ханове, медресета, кервансараи, мостове, чешми, водопроводи. Завещателят на вакъфа съответно е определял каква част от приходите да бъдат отделени за строежи или ремонти, каква – за храна на бедните, каква – за натрупването на средства.

Толкоз с османската история. Въпросът е защо тези „вакъфи” ни изправиха сега едни срещу други? И това е въпрос с днешна дата.

Историята е винаги рамка, в който се вписва днешната реалност. Ясно е, че по един начин е изглеждала подредбата на българските земи след османското завоевание (XIV-XIX ), по съвсем друг в периода на Първото или Второто българско царство, а по още по-различен начин след 1878 г, 1907 г.. или 1944 г.

Затова историята не е уютен пристан, тя е капан, ако се ограничим само с една времева рамка.

На всеки разумен човек би трябвало да му е ясно, че един исторически период неминуемо зачерква друг, независимо дали на някои им се иска или не им се иска да е така.

Всичко останало е въпрос на сръчност, при която дадени адвокати могат да вадят до премаляване вакъфски грамоти. Срещу което адвокатите на Св. Синод на Българската православна църква биха могли да извадят прочутата дарствена грамота с хрисовула на цар Иван Шишман, с която цялата Рила планина се отдава на Светата рилска обител, а десетки манастири или църкви могат да предявят претенции за земи и сгради, някои от които със сигурност са в домена на мюсюлманското изповедание.

По същата логика Католическата църква спокойно може да предяви претенции за сградата на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” или на Химическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и т.н. Всяко нещо в едно или друго време е било нечия собственост.

Законът не е арбитър в историята, той е регулатор в настоящето.

Ето защо уреждането на тези спорове предполага търпимост, а не конфронтация. И не би било зле страните в спора да приемат някои аргументи на разума.

Първо, колкото и да са накърнени патриотичните чувства или местните интереси на гражданите на Карлово или Кюстендил, ясно е, че

споровете в България се уреждат в съда, а не чрез футболните агитки,

чието място е по стадионите. И едно е правото на граждански протест пред съда, съвсем друго е атакуването на молитвени домове като Джумая джамия, акт, който във всяка една европейска държава би се пресякъл с цялата строгост на закона.

Второ, Главното мюфтийство в България също трябва да премисли какъв е неговият истински, а не конюнктурен интерес. Дали то действа, водено от желанието да си възвърне молитвени домове, които като паметници на културата изискват изключително много средства за поддръжка, или в основата на тези близо 100 иска за бивши вакъфски имоти, се крие желанието за придобиването на

терени, на които утре ще изникне поредната lafkа?

И ако е второто, наясно ли са представителите на мюфтийството (както и някои депутати от ДПС, сред които  Хюсеин Хафъзов) каква бомба със закъснител е  всичко това?

Защото има редица факти, на които някой трябва да даде отговор. Защо например Главно мюфтийство толкова държи да си върне две исторически джамии (днес музеи) в центъра на Кюстендил – град, където мюсюлманите се броят на пръстите на двете ръце? Да не би заради една апетитна градинка и още няколко терена, които то възнамерява да препродаде или застрои (познайте как)? Да, тези сгради са били джамии и градинката пред тях някога е била част от „вакъфа”, но какво ще е нейното предназначение днес? Нали джамията е молитвен дом, а молитвеният дом предполага вярващи и молещи се, каквито липсват в града.

И сега по казуса „Куршум джамия” в Карлово. Не е ли ясно, че в града на Васил Левски има особена чувствителност към това най-старо „място на паметта”? „Оловната джамия”, както карловчани я наричат заради нейния покрив, е изградена през 1475 г. и то с камъни от разрушения манастир „Св. Спас”. Не е ли най-добре за всички, в името на общия мир, Главното мюфтийство да приеме, че „Куршум джамия” е археологическият музей на Карлово, както Националният археологически музей в София се помещава в бивш мюсюлмански молитвен дом от XV в. – Буюк Джамия? Нима по същия начин Българската православна църква не се е отказала от претенциите си над Боянската черква заради значението й на културен паметник от световен мащаб? Още повече, че мюсюлманите в Карлово имат свой молитвен дом, съответен на нуждите им, а общината или държавата със сигурност би ги компенсирала с друг, ако „Куршум джамия” си остане музей.

Едва ли е толкова късно двете страни в спора, независимо от съдебните искове, да седнат на кръгла маса, председателствана например от омбудсмана на републиката.

За компромиса са потребни малко разум и добра воля. И протегната ръка, чиято особеност е, че тя не се свива в юмрук.