Европа преоткрива национализма

В най-новия си роман френският писател Мишел Уелбек представя дискусионна ситуация: годината е 2022 и Франция се е превърнала в ислямизирана страна, където в университетите се изучава Коранът, жените са задължени да ходят забулени и многоженството е законно. Книгата, която предизвика смут във Франция, беше пусната в продажба на 7 януари. Същия ден група терористи избиха 12 души в редакцията на френския сатиричния седмичник „Шарли ебдо“.

Също на 7 януари германският канцлер Ангела Меркел се срещна с британския премиер Дейвид Камерън в Лондон. Макар че формалният повод за срещата беше да обсъдят предстоящия форум на високо равнище на Г-7, двамата лидери разискваха също предложенията на Камерън за ограничаване на миграцията в Европа. Накрая, същия ден в Германия се случи друго събитие, което не получи такава гласност: група политици от евроскептичната партия „Алтернатива за Германия“ се срещна с членове на антиислямското протестно движение ПЕГИДА, което организира огромни протести в Дрезден и по-малки в други германски градове.

Датата на четирите събития е чисто съвпадение, но не и това, за което те се отнасят. Все по-голям брой европейци смятат, че хората от други култури са заплаха за националната им идентичност и начин на живот. Появата на движението ПЕГИДА в Германия, терористичната атака в Париж и неотдавнашните нападения срещу джамии в Швеция насочват фокуса към мюсюлманите. Но европейският страх и недоверие към „чужденците“ е далеч по-широко явление, което надхвърля темата за свързаното с исляма насилие. Онова, което в действителност се случва, е, че Европа преоткрива национализма.

Границите на европейската интеграция

По традиция Европа е люлка на национализма. От романтичния национализъм през XIX век до тоталитаризма през XX век – европейците от край време се самоопределят чрез силно чувство на национална принадлежност, често свързана с езика, етноса и религията, и недоверие към чужденците. Обичта към мястото, където си роден, доверието към хората, които те заобикалят, и страхът от онова, което непознатите могат да причинят на теб и твоята общност, е основно човешко чувство. Но в Европа национализмът се отличава с големите мащаби на смърт и разрушения, които исторически е донесъл на континента. Наясно с опасностите от национализма, след Втората световна война европейците се опитаха да отслабят националната държава и постепенно я замениха с Европейския съюз, структура от наднационални институции, които с времето да доведат до наднационална европейска идентичност. Идеята работеше известно време, особено на икономическо равнище, на което институциите бързо постигнаха интеграция. През последните години обаче няколко промени в Европа извадиха наяве ограниченията на проекта.

Първата е икономическата криза. До голяма степен просперитетът беше спойката, държаща ЕС. В добри периоди, когато повечето хора имат работа и децата са убедени, че ще живеят по-добре от родителите си, идеята за отказ от национален суверенитет в името на наднационални институции е по-лесна за възприемане. Но благоденствието вече не е сигурно и мнозина в Европа започват да изпитват съмнения към ползите от европейския проект. Икономическият спад води също до криза на представителността; нарастващ брой граждани вече не се чувстват представени от традиционните политически партии, профсъюзи и други институции.

Вторият елемент е имиграцията. Икономическата криза не засяга еднакво континента; страните в Северна Европа като цяло се справят по-добре от тези на юг. В допълнение разширяването на Европейския съюз след 2000 г. отвори вратите за имиграция от страни в бившия комунистически блок. В резултат държави като Германия, Обединеното кралство и Холандия трябва да се справят с имиграция от южноевропейски и източноевропейски страни.

Икономическата криза в Европа освен това съвпада със задълбочаване на хроничната нестабилност в Близкия изток, Сирия и Ирак. Тази нестабилност доведе до бежанска криза в Европа, тъй като стотици хиляди бежанци пристигат на континента всяка година, повечето от тях мюсюлмани.

В периоди на икономически трудности хората са склонни да търсят прости отговори на сложни проблеми и „чужденците“ обикновено са лесна мишена. Не е съвпадение, че протестите на ПЕГИДА започнаха в Саксония – една от германските провинции с най-ниско ниво на имиграция, но с най-висока безработица. Етнически и езиково единни райони обикновено са по-нетолерантни към хора с различна културна принадлежност.

Третият проблем е интеграцията. Повечето европейски правителства действат според представата, че имиграцията може да помогне на Европейския съюз да намали последиците от застаряващото население. Много държави обаче се мъчат да интегрират напълно новодошлите. Сблъсквайки се с пречки като строги закони за гражданство и културни бариери навсякъде, много чужденци се затрудняват да се почувстват у дома си в новите си страни на пребиваване. В някои случаи това положение продължава с десетилетия.

Младежката безработица, липсата на перспектива и социалната дискриминация са някои от факторите, довели до бунтовете във Франция през 2005 г. Десетилетие по-късно няма почти никаква промяна в страната по отношение на интеграцията, икономическата криза открои някои от структурните проблеми, а ислямистки групи като „Ислямска държава“ (ИД, преди „Ислямска държава в Ирак и Леванта“, ИДИЛ) използват успешно социалните мрежи, за да привличат западноевропейски младежи.

Европейски граждани, които се завръщат у дома, след като са получили обучение в Близкия изток, са повечето от извършителите на терористичните нападения в Европа в последно време. След избухването на гражданската война в Сирия повече от 550 ислямисти са напуснали Германия и са се отправили към региона. Малко повече от половината от тях имат германско гражданство. Френски медии неотдавна съобщиха, че около 400 френски граждани воюват в Сирия. Налице е порочен кръг, при който млади мъже и жени се чувстват лишени от права и дискриминирани и се обръщат към насилието, което само подклажда антиимигрантската и антиислямската реторика.

Политическа система под напрежение

Западноевропейските правителства са под значително напрежение. Те трябва да се справят с имигранти от по-малко развитите страни на ЕС и едновременно да приобщават пристигналите от Средиземноморието. В същото време са изправени пред появата на антиимгрантски партии (от „Националния фронт“ във Франция до „Партията за независимост на Обединеното кралство“) и периодични терористични нападения от техни граждани, получили подготовка в Близкия изток. Много западноевропейски страни трябва да решават тези проблеми, докато се справят със стагнираща икономика и трайно висока безработица. Комбинацията от икономически неволи и съпротива срещу имиграцията е сериозно предизвикателство за единството на ЕС.

Националните и местните власти оспорват Шенгенското споразумение, което премахна граничния контрол между повечето страни членки на ЕС. През последните месеци се стигна до дебати, след като германската провинция Бавария обвини италианското правителство, че позволява на имигранти (които по нормите на ЕС трябва да останат в Италия) да напускат страната и да търсят убежище на други места в съюза. Рим поиска по-голяма солидарност от страните в ЕС при приемането на бежанци. От гледна точка на Бавария Шенгенското споразумение трябва да се замрази. От италианска гледна точка ЕС не може да принуждава крайбрежните държави да носят единствени бремето за настаняване на имигрантите.

Шенгенското споразумение е критикувано и от групи, които настояват, че недостатъчният граничен контрол улеснява терористите да се придвижват из Европейския съюз, след като влязат на територията му. Освен това някои страни са обвинявани, че прилагат по-слаб граничен контрол от други. През последните месеци членовете на ЕС обсъждат начини за подобряване на споделянето на информация и въпреки по-доброто сътрудничество в тази област, е невъзможно да се проследи всяка отделна потенциална заплаха.

Дори извън шенгенското пространство принципът за свободно пътуване на хора – един от основополагащите за ЕС – се поставя под въпрос. Отчасти поради натиск от „Партията за независимост на Обединеното кралство“ и донякъде поради собствената си идеология, британското правителство флиртува с идеята за въвеждане на „спешни спирачки“ върху имиграцията в ЕС. Германия веднага отхвърли предложението и Лондон в крайна сметка се отказа от него. Самият факт, че умерено правителство в ключова европейска страна прави подобни предложения, обаче е израз на степента, до която дебатите за имиграцията в ЕС вече излизат извън идеологическите рамки на политическия спектър.

След десетилетия на поствоенен наднационализъм европейците отново обсъждат националните си идентичности. Французите се опитаха да започнат обсъждане през 2009 г., като тогавашният президент Никола Саркози лансира дискусия на тема „какво означава да си французин“ – нещо, което веднага се изроди в обсъждане на ролята на мюсюлманите в страната. Протестите на ПЕГИДА доведоха до подобни дебати в Германия, страна, която по исторически причини чувства неудобство от темата, но също така смята, че смяната на поколенията премахва старите табута. Демонстрации, вдъхновени от ПЕГИДА, ще се състоят през февруари в Австрия и може да доведат и там до полемика. Тези дебати в Европа няма да отминат и ще принудят европейците да се изправят пред трудни въпроси, които са тлеели в продължение на десетилетия.

В центъра на тези проблеми е растящата съпротива срещу глобализацията, разбирана като свободно движение на стоки, услуги и най-важното – на хора. От италианските производители на обувки, които не могат да се конкурират с евтиния внос от Китай, до британските работници, които смятат, че полските имигранти застрашават работните им места, много европейци са на мнение, че глобализацията е заплаха за начина им на живот. Фактът, че ЕС е основан на принципите на глобализацията, обяснява защо блокът става все по-разединен и защо обещанието за „Съединени европейски щати“ никога няма да се осъществи.