Недомлъвките

О т няколко дни приятелката ви се цупи, без да ви е ясно защо. Просто нейната интонация, реплики, поведение сякаш подсказват: "Аз съм недоволна от нещо и се чувствам зле."

"Сякаш подсказват" - тези две думи са показателни за ситуациите, в които сме поставени, когато другия/другите по някаква причина не заявяват простичко и ясно желанието си към нас. Или не споделят какво в поведението ни ги е накарало да се почувстват некомфортно.

Вместо това дават техни си знаци - сърдене, хапливи подмятания или абсолютно мълчание, с надеждата, че ще се "досетим" с какво сме ги засегнали или не/до/удовлетворили.

Обикновено очакват и да ни вменят по този начин чувство за вина, чието изкупление да се изрази с посипване на главата с пепел или поне с поднасянето на бутиков подарък.

Друга ситуация - приятелят ви от детските години, с когото често се събирате да играете футбол вече като "големи момчета", точно този уикенд е обещал на децата си да ги заведе в зоопарка (обещание, което доста дълго е отлагал).

Вашата компания е решила точно тогава да запази час в модерна спортна зала, за да поиграете мач на малки вратички (идея, вдъхновявала всички ви отдавна).

Когато съгласувате плановете си, приятелят ви убедено ви увещава в никакъв случай да не променяте намеренията си заради него - свободни часове за залата се осигуряват трудно, абсурдно би било цялата група да се съобразява с него, пък и ритането на малки вратички май не му е такава страст, предпочита си мача в двора на кварталното училище...

Вие, разбира се, приемате думите му едно към едно, поизпотявате се хубаво в другарското мачле и си продължавате с обичайния ритъм през седмицата.

Добре, но при следващата обща среща имате усещането, че нещо в поведението на приятеля ви се е променило. Държи се по-дръпнато, в погледа му се чете разочарование... Уж всичко е минало както сте се разбрали, но държанието му, тембърът, въздухът, който издишва, сякаш имат за цел да ви внушат: "Пак прецакахте сиромаха..."

Толерантността към неопределеност

Подобни поставящи ни в неведение и обърканост случки психологията нарича ситуации на неопределеност. Неопределеността е неизменна част от човешкия живот и неизбежно ни се налага да се срещаме с нея - в семейството, на работа, в любовните си взаимоотношения, в междусъседското общуване... списъкът е дълъг.

От начина, по който възприемаме подобни ситуации, зависи емоционалният ни комфорт, а в крайна сметка и изясняването на нещата. В т.нар. "психология на личността" това се нарича толерантност към неопределеност.

За хората, които възприемат неопределеността като заплаха и я отхвърлят или отричат, казваме, че са нетолерантни към ситуациите на неопределеност. Те просто се чувстват зле от обърканото стечение на обстоятелствата и се надяват час по-скоро нещата да се подредят в зоната на сигурността и познатото.

Има обаче и такива, които приемат спокойно и дори с известна доза ентусиазъм предизвикателството да общуват и да действат в условията на неопределеност. За тези хора казваме, че имат висока толерантност към неопределеност. Те възприемат неясните ситуации като своеобразна възможност за творчество.

Отчетливото и ясно заявяване на това, от което имаме нужда, без съмнение изисква и доза храброст. Защото във всекидневието ни - така или иначе изпъстрено с невротични кодове, то крие известни рискове. Рискове, за които е добре да можем да поемаме отговорност. Да ни отхвърлят. Да чуем нечие "не". Да ни бутнат, вместо да ни подадат ръка (което може и да е за наше добро). Да ни поискат висока цена. Да ни заситят в по-малка степен, отколкото сме очаквали.

Но споделянето на конкретното ни желание е и единственият здрав начин да се почувстваме приети и одобрени. Да чуем "да" там, където сме допускали, че ще ни отхвърлят.

Да ни помогнат тези, за които вече сме си създали нагласата, че са агресивни и недружелюбни. Да ни направят подарък там, където вече сме се подготвили да платим скъпо и прескъпо. Да ни дадат двойно на очакваното... Реципрочното също е валидно -

жизненоважно е умението да отказваме,

когато съзнаваме, че няма как да удовлетворим желанието на отсрещната страна, вместо да поемаме обещания, които не можем да изпълним или да правим нещо за другия с досада и отвращение само защото "не"-то ни куца. Както и да откликнем, когато можем и го желаем.

Това е единственият възможен начин да се избавим от садомазохизма на "Аз си мисля, че ти мислиш, че аз бих постъпил така, ако си мислеше, че аз мислех другояче".