БГ храна за чешкото тяло и душа

В центъра на Европа, в сърцето на Прага срещам две чехкини - млади и амбициозни жени, наближаващи 30-те и влюбени в България.

Седнали сме в типично за старата европейска столица кафене близо до Философския факултет на Карловия университет (CUNI.cz) и си говорим за България.

Поводът да подхванем темата обаче не беше българският ми произход, а приятното за мен откритие, че и двете са завършили българистика в Чехия.

Беше ми интересно защо в съвременния ни, безкрайно прагматичен и меркантилен свят, някой е тръгнал да учи българска филология - образование, което трудно храни чедата си у нас, та камо ли някъде по чужбината.

Ивана, която е архивист в Централния държавен архив на Чехия и главен редактор на чешкото списание "На Изток" (NaVychod.cz), посветено на живота в бившите комунистически страни, е попаднала случайно в мрежите на българското.

Записала тази специалност, защото било по-лесно да влезе в университета, за да стигне дотам, че на 24 май тази година е получила

почетна грамота

от културното ни министерство за пропаганда на българската култура в Чехия.

Ивета пък работи към фондация "Сорос" и се занимава с правата на ромските жени. Нейната история е малко по-различна. Тя решава да учи българистика, след като вече е живяла една година в България.

Остава очарована от хората, намира си много приятели: "На сватбата си имах повече приятели българи, отколкото чехи", споделя тя. Всичко това събужда желанието й да научи повече за страната, за българската история и култура.

И двете вече са завършили и всяка върви по своя път, но си остават свързани с България по един или друг начин.

Една от най-здравите връзки е българската храна, твърдят те.

Ивана разказва, че първоначално чехите подхождат доста подозрително към родната ни кухня. Когато тръгвали на път за България, се запасявали с куп хапчета за добро храносмилане, от които после нямали нужда, разказва тя.

Нейното любимо ядене например е тиквички с кисело мляко.

Интересно беше, че когато ги попитах каква е

първата им асоциация,

когато чуят името на България, Ивана, без да се замисля, каза "Кебапче", а Ивета беше по-романтична: "Червено вино, шопска салата, печени чушки през есента".

Говорихме си още за какво ли не - за музика, книги, кино. Ивана даже носеше в чантата си Георги-Господиновия "Естествен роман" на чешки и беше във възторг от него.

И двете обаче бяха на мнение, че българските филми са по-скоро "свръхинтелектуални" или пък "патетични", което ги отегчавало.

Не пропуснахме и негативите, разбира се, но да кажем, че те са повод за друг текст и да не разваляме приятното усещане, че българското не е нещо срамно, а начин на съществуване, без което (ако мислим глобално, както е модерно в наши дни) светът едва ли би бил същия.