Алемайеху – откраднатият етиопски принц

В иждате го за първи път малко след смъртта на баща му:

7-годишно момче, което се взира зашеметено във фотоапарата.

Седи на пейка, покрита със сукно, в непосредствена близост до щит и лента от животинска кожа.

Около раменете му има дълги завеси от шама, които се събират при глезените му. Ще отбележите босите му крака и напрегнатото му изражение, загатващо за емоциите, които крие.

Той носи сребърната огърлица, която ще отпътува с него от Етиопия в Англия, тя също се вижда на снимките, за които позира на Джулия Маргарет Камерън и други фотографи. Майка му, ако все още е жива, скоро ще почине неочаквано, оставяйки го в ръцете на същите мъже, които са дошли, за да се конфронтират с баща му. Но в онзи момент, той все още не е загубил всичко.

Тази снимка на принц Алемайеху е направена по време на експедицията Нейпиър – британската военна операция в Макдала, Етиопия през 1868 г., която има за цел да спаси три дузини европейски затворници.

Баща му, император Теодрос, взема пленници, когато писмата му до кралица Виктория са игнорирани.

Водена от сър Робърт Нейпиър, наказателната мисия е екстравагантна: 13 хил. войници, 8 хил. помощни работници и стотици последователи в търсене на приключения. Няколко човека като Ричард Холмс от Британския музей, пък идват да търсят плячка.

В крайна сметка император Теодорос освобождава пленниците невредими и се самоубива, за да не се предаде. Какво се случило след това, ще бъде описано като "потоп от огън" и

един от най-големите грабежи, предприемани някога в името на Британската империя.

Алемайеху в този момент вече е бил сирак и е бил качен на борда на "Фироуз" същият кораб, с който Холмс откарал във Великобритания най-големият брой откраднати артефакти в историята на Етиопия. Те стават част от колекциите на британските музеи и библиотеки. Алемайеху остава под опеката на кралица Виктория и въпреки многобройните му молби да бъде върнат в родината си, той умира в Англия на 18-годишна възраст. Погребан е в замъка Уиндзор, където почива и до днес.

Днес разпознаваме в Нейпиър и силите му мародерите, които всъщност са били. Можем да признаем арогантността на империята да отвлече едно младо момче и да разтръби за придобивката чрез вестници и фотографии. По-късните преценки на събитията дори могли да обяснят защо исканията (съвсем правно обосновани) на Алемайеху да се прибере в родината си са получили отказ.

Но вече няма никакво извинение за същия отказ и арогантност.

Няма никаква жизненоважна причина тленните му останки да продължават да се държат като заложник. Той се е превърнал, също както ценните и свещени предмети, които са все още в британските музеи и библиотеки, в имущество.

През 2007 г. тогавашният етиопски президент Гирма Волде-Гиоргис изпраща официално искане до кралица Елизабет II за връщането на тленните останки на принца. Тежкото положение на Алемайеху е било предмет на много радио пиеси, поеми и книги. Учени и загрижени граждани са започнали кампании, а младо момче пише широко рекламирано писмо до тогавашния премиер Тони Блеър. И все пак всяка молба до кралицата или Бъкингамския дворец остава изпълнена с мълчание или получава отказ. Алемайеху все още е в капан в земята на своите похитители.

В дневника си кралица Виктория описва принц Алемайеху като "доста учтиво и грациозно момче ... У него няма нищо като у другите негри".

На фотографите Алемайеху изглежда крехък и екзотичен. Въпреки че тя признава, че "той имаше нещастен живот, изпълнен с трудности от всякакъв род", кралицата изглежда не може да допусне, че това нещастие може да пречупи младото момче и да го тласне към спиралата на грозни, невъзпитан гняв. Това, което кралицата искала да вижда в Алемайеху, който Англия все още иска да притежава, е чужденец, който печели убежище с учтивост, кроткост и благост.

Алемайеху, като онези, които днес преминават граници, за да избягат от насилие и потисничество, претърпява принудителна миграция.

И все пак няма нищо грациозно в претъпканите лодки, отплаващи към Европа. Няма нищо учтиво за тези, които се втурват през огради и тунели, за да избягат от опустошение. Ако има някаква красота, то тя е в отказа им да се откажат – от стремежи и мечти, любов готова да рискува всичко за семейството. Тези хора също са представяни като непознати. Но те, за разлика от хваления от Виктория Алемайеху, не са този вид чужденци, приемливи за Европа, която все още търси удобни повествования, които могат да сложат в музей.

Можете да си представите как Алемайеху се разхожда в това, което сега е музеят на Виктория и Албърт и разглежда плячката от експедицията Нейпиър. Спира се пред семейната златна корона, взира се в огърлиците и верижките за глезени, носени от жените в дома му.

Представяте си го как гледа с копнеж тези спомени от дома, сега затворени зад стъкло. Можете да си го представите как стоически преминава от една витрина към друга. Представяте си как стъпките му се забавят и той се спира пред красива дълга рокля. Можете да си представите, че той в този момент иска да разбие с юмрук стъклото, да вземе роклята на майка си и да потъне в познатия аромат. Вместо това той се обръща към кралицата и отново моли да бъде изпратен вкъщи.