П рез последните няколко седмици конфликтът между Анкара и Багдад за турската роля при освобождаване на Мосул изненадващо предизвика обезпокоителен изблик на турски национализъм.
Ердоган: Как да мислим различно за Одрин и Кърджали
Ердоган пробуди османското минало, имал план
Ердоган посегна към Западна Тракия, Гърция реагира
При два отделни случая президентът Реджеп Тайип Ердоган разкритикува Договора от Лозана, който задава границите на съвременна Турция, за това, че е оставил страната твърде малка. Той говори за интерес към съдбата на турските малцинства, живеещи извън тези граници, както и за исторически претенции към иракския град Мосул, в района на който Турция има малка военна база, пише Ник Данфорт във „Форин полиси“ (Foreign Policy)
И наред с новините за турски самолети, бомбардиращи кюрдски сили в Сирия или ангажирани в провокации на гръцки изтребители над Егейско море, турските проправителствени медии показаха нов интерес към неточни, дори грубо начертани карти на страната с подобрени граници.
Едва ли Турция ще анексира скоро част от Ирак, но тази комбинация от ирендентистка картография и реторика предлага нов поглед към настоящата вътрешна и външна политика на Турция.
Специално картите разкриват продължаващата значимост на турския национализъм - дългогодишен елемент на държавното управление на страната, сега обновен с ревизирана в известна степен история и доза религия. Но ако миналото е някакъв показател, военните интервенции и конфронтационна реторика, които този национализъм вдъхновява, могат да влошат положението на Турция в регионален план.
На пръв поглед, картите на Турция, появили се по турската телевизия наскоро, приличат на подобни, изготвени от привържениците на по-голяма Гърция, по-голяма Македония, по-голяма България, по-голяма Армения, по-голям Азербайджан и по-голяма Сирия. Това идва да покаже, че това не са карти на Османската империя, която е обхващала значително повече територии, или на целия мюсюлмански свят или тюркския свят. Те са карти на Турция - само че малко по-големи.
Но конкретната история зад границите, които те предвиждат, дава първата индикация за това, което е ново и не става въпрос за национализма на Ердоган. Тези карти претендират да покажат границите, заложени в Националния договор на Турция, документ, за който Ердоган неотдавна посочи, че премиерът на Ирак трябва да прочете, за да разбере интереса на страната му към Мосул. Подписан през 1920 г., след поражението на Османската империя през Първата световна война, Националният договор определя онези части на империята, за които турското правителство е било готово да се бори.
По-конкретно са определени тези територии, които все още са били държани от османската армия през октомври 1918 г., когато Истанбул подписва примирие със съюзническите сили. На южната граница на Турция тази линия минава на север от Алепо през територия, която сега е в Сирия, до Киркук, през територия, която сега е в Ирак.
The Turkey that never came to pass... one of the maps in our history of Mosul https://t.co/9ClhB8udmX pic.twitter.com/RC7kNKFDUt
— Ishaan Tharoor (@ishaantharoor) October 21, 2016
Когато съюзниците дават да се разбере, че планират да оставят империята с доста по-малко, отколкото тя е имала през 1918 г., сраженията се възобновяват, при което войските под командването на Мустафа Кемал Ататюрк побеждават европейските сили и Турция е основана такава, каквато съществува и днес.
През по-голямата част от миналото столетие официалната история на Турция възхвалява Ататюрк за същественото реализиране на границите, предвидени от Националния договор, както са признати с Договора от Лозана.
Всъщност, докато страни като Германия, Италия, България и Унгария, доведоха себе си до национални катастрофи, като се опитаха насилствено да пренапишат следвоенните си граници, Турция - при Ататюрк и неговия наследник - мъдро овладя този си порив.
Ердоган обаче изглежда има алтернативна интерпретация, в която съгласието на Ататюрк според Договора от Лозана да се откаже от територии като Мосул и гръцките острови в Егейско море, не е акт на забележителен прагматизъм, а по-скоро на предателство.
Наред с другите неща, интерпретацията на историята от Ердоган е иронично опровержение на политиката на САЩ. Преди десет години, ентусиазмът му към всичко отоманско изглеждаше като част от една ефективна стратегия за подобряване на отношенията с мюсюлманския Близък изток.
Използването на Националния договор от Ердоган също така демонстрира колко успешно турските ислямисти са си присвоили, вместо да отхвърлят, елементите на светския национализъм. Правителствената реторика бързо въведе героизма от турската война за независимост при описването на народната съпротива срещу провалилия се опит за преврат от 15 юли. И успоредно с османлиите Ердоган редовно споменава селджуците, тюркска група, която предшества османлиите в Близкия изток с няколко столетия. Той дори намери място за още по-неизвестни кюрдски народи като гьоктурките, аварите и караханидите, които придобиха известност чрез пропагандата на Ататюрк през 30-те години на миналия век.
По подобен начин в Сирия и Ирак Ердоган преследва постигането на отдавнашната национална цел да победи Кюрдската работническа партия с традиционните националистки лостове на турската външна политика и по-специално като използва в максимална степен турските малцинства в съседните държави.
Бригадата „Султан Мурад“, състояща се предимно от етнически туркмени, е един от военните активи на Анкара в Сирия, както срещу режима на Башар Асад, така и срещу кюрдите.
През миналия век турските малцинства в Северна Гърция и Кипър играеха подобна роля.
Сегашният интервенционизъм на Турция в Сирия и Ирак се вписва в рамките на установен модел. Исторически Анкара често се е възползва от промяната на статуквото в съседните страни, за да действа решително.
Турция не обръщаше голямо внимание на Кипър, когато той беше под британски контрол. Впоследствие, едва когато се оказа, че Гърция може да анексира острова, Турция нахлу, за да предотврати промяната в статуквото. В тази светлина, новата реторика на Турция е може би по-малко изненадваща, след няколко години, в които събитията и коментатори многократно показаха, че целият политически ред на съвременния Близкия изток се разпада.
С други думи зад прикритието на историята, Анкара е твърде наясно с факта, че силата остава единствената легитимна причина за външна намеса в съседни държави. В тази връзка остава да се види какви са плановете на Турция за Мосул.
