Б осна и Херцеговина отбелязва 25-та годишнина от клането в Сребреница, извършено от сръбските сили. В резултат на геноцида загинаха над 8000 босненски мюсюлмани.
Най-жестокото клане в Европа след Втората световна война
беше класифицирано като геноцид от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ). От 1996 г. босненските и международните учени разкриват и идентифицират жертвите на клането, разпръснати в множество масови гробове в района.
Фатима Муич се моли по няколко пъти на ден за синовете и съпруга си, убити в геноцида в Сребреница, в Източна Босна. Но тя се запъва всеки път, когато мисли за най-големия си син Рефик, който още не е намерен, 25 години след клането. „Все си мисля, че може да е жив. За другите знам, но когато се моля за него, ръцете ми се разтреперват, не знам какво правя”, разказва пред АФП тази вдовица от Сребреница.
Призраците на Сребреница още чакат самоличност
Двама от тримата ѝ синове и съпругът ѝ, чиито останки бяха намерени в масови гробове след войната, бяха погребани през 2010 г. в Мемориалния център близо до Сребреница, където до днес са положени останките на 6643 жертви на клането от юли 1995 г.
Босненските сръбски сили на генерал Ратко Младич, осъден на доживотен затвор от международното правосъдие, убиха над 8 хиляди босненски мюсюлмански мъже и момчета. Клането, извършено няколко месеца преди края на конфликта, в който в периода от 1992 до 1995 г. загинаха общо 100 хиляди души, бе квалифицирано като геноцид от международното правосъдие.
Фатима Муич, на 75 години, живее днес в Лешево, село близо до Сараево. Тя казва, че „живее за обаждането”, с което ще ѝ кажат, че останките на Рефик са намерени. Той бил на 25 години, имал е момиче на 18 месеца и момче на 40 дни.
Мамо, не ме оставяй
От юли 2019 г. са намерени останките само на 13 души, уточнява Емза Фазлич, говорителка на Института за изчезналите лица. Тя съжалява за липсата на информации, които да позволят да се намерят изчезналите останки.
Как Ратко Младич стана „касапинът от Босна“
С наближаването на 25-ата годишнина от клането в събота, Фатима си спомня за „битката” си пред базата на силите на ООН в Поточари, близо до Сребреница, където днес се намира мемориалът, за да спаси най-малкия си син, 16-годишния Нуфик. Хиляди
жени, деца и възрастни хора се струпаха на 11 юли 1995 г. пред базата на ООН с надеждата, че ще бъдат защитени от нидерландските войници.
Сръбските войници отделиха мъжете и момчетата и ги отведоха, за да ги екзекутират. „Нуфик се приближи до мене и ми каза: „Мамо, не ме оставяй”. Погалих къдравите му коси. „Няма да те оставя. Те го хванаха, аз ги последвах. Не помня удариха ли ме, нищо повече не помня”, разказва Фатима.
Другите ѝ двама синове и съпругът ѝ, които избягали в гористите хълмове, били заловени.
„Нито омраза, нито помирение”
Друга вдовица, 71-годишната Мейра Джогаз, е решила да прекара остатъка от живота си на мястото, където животът ѝ спрял преди четвърт век. Тя живее в къща на две крачки от мемориала. Всяка сутрин, когато полива цветята в двора си, вижда хилядите бели камъни. Там почиват Омер и Муниб, двамата ѝ синове, убити в клането. Те са били на 19 и на 21 години.
„Вече нямам причини да живея. Занимавам се с цветята, за да не полудея, но моите цветя лежат в черната земяѝ, казва тя. Третият ѝ син, 20-годишният Зухдия и съпругът ѝ Мустафа били убити три години по-рано, през 1992 г., по време на обсадата на Сребреница.
Според Холандия е имало тайно споразумение на САЩ, Великобритания и Франция за Сребреница
„Синовете ми не са правили нищо лошо на никого, правеха път на мравката. Само се питам защо убиха децата ми? Те бяха наши съседи”, казва през сълзи жената, говорейки за сръбските военни, които са живели в нейното село.
Рамиза Гурдич, на 67 години, също се пита кои са тези хора, които убили двамата ѝ синове и съпруга ѝ: „Имат ли деца, каква душа имат?”. Мехрудин бил на 17 години, а Мустафа на 20. Те избягали с баща си към гората. Мустафа се страхувал от най-лошото. „Раздялата беше тежка. По-големият държеше цигара в устата си и вече свиваше друга. Той каза:
„Майко, няма да те видя повече”.
Малкият не каза нищо”, разказва Рамиза.
Останките им бяха намерени, но „само половината от Мехрудин”. Рамиза не губи надежда, че и другата му половина ще бъде намерена. „Майка му не го е родила без глава и крак. Той беше хубаво дете”, казва тя. Но не желае злото на неговите палачи. „Бог да им даде каквото заслужават (...) Няма омраза, няма неприязън, но вече не може да има помирение”.
