Многоликият Башар Рахал: Винаги съм бил различен от останалите

"Винаги съм бил различен от останалите. Това ме е зареждало по-скоро, не ме е натоварвало", казва актьорът Башар Рахал.

Той е роден на 20 октомври 1974 година в Дубай, ОАЕ.

През 1980 година семейството му заминава за България. Той не помни толкова от Дубай, но няма да забрави стара София -  къщите, прескачането на огради, краденето на джанки.

Визията, името и произходът му винаги са го карали да се чувства различен, но това никога не го е притеснявало, а точно обратното – харесва му и до ден днешен.

"Много е странно, защото, когато детето усеща, че е различно, чисто психологически се дразни. Иска да е еднакво с останалите. А мен ме кефеше да бъда различен. За тогава беше много странно, но сега си го обяснявам – когато целият клас ходеше със сини престилки на училище, аз ходех с шарено пуловерче и джинси. Всички бяха с къси косички, а аз с дълга – тип „Бийтълс“. Това ме е зареждало по-скоро, не ме е натоварвало“, връща се назад в спомените си от детството Башар.

През смях той разказва за многобройните си професии в младежките си години – бил е таксиметров шофьор, продавал е и касетки с най-добрия му приятел Рафи.

Междувременно е следвал пътя и на дете актьор, като от съвсем малък започва да се снима ту за филмчета, ту за скечове.

Башар е изключително колоритен – зад строгата му и натрапчиво харизматична визия, се крие човек с тънко чувство за хумор, самоирония, енергията му просто прелива, макар непрестанните ангажименти уж да трябва да изпиват силите му, а ентусиазмът, с който говори за работата си на актьор, е огромен. Той иска винаги да бъде различен – дали е останало това детско чувство, или просто професионално съхранение и стремеж за развитие – само той знае отговора.

Но е интересно как успява да комбинира работохолизма си с личния живот, за който не говори много, но и малкото е показателно: „Децата ми липсват непрекъснато“, „Скоро ще пътувам към Ел Ей и ще си видя Калина“ са репликите, които се промъкват измежду думите му, навярно без дори да се усети.

Горд татко на две прекрасни момиченца, той често пътува до Щатите, където се е установил със семейството си. А докато е тук, в България – не спира да работи и само си измисля малки поводи да направи нещо малко, но от сърце за някой непознат.

Поводът за разговора ни е дългоочакваната премиера на комедията "Корпус за бързо реагиране 2", който тръгва на 17 януари по кината.

„Аз съм един от продуцентите. Доста активно съм участвал в избора на актьори. Не искам да карам хората да видят филма, първата част беше ужасно смешна, представете си колко смешна ще е втората. При всички случаи лентата е снимана с по-добра техника, има повече ефекти, на различни локации заснехме – в България, в Истанбул (Турция). Имаме турски актьори, британски актьор, много добри български актьори, сюжетът е добър. Надявам се комедията да се е получила добре и хората да я запомнят“, казва Башар.

Но покрай филма той разказа толкова много, че в края на разговора предложи да се напише книга (бел. ред. А защо пък не?)

Какво сподели актьорът Башар Рахал – за детството, родителите, различните професии и надеждите си – в интервю на Наталия Такова от Vesti.bg:

Кой си ти, Башар?
Голям човек. (Смее се) Емоционален, чувствителен, раним, нервен, ревнив, страстен, силно обичам, рядко мразя. Работлив, работохолик, нервак... Какво повече?

А тези качества си изградил, трупайки житейски опит или според теб са вродени?
А, това не са качества. Досега само некачества изредих, за качествата си не бих могъл да говоря аз (Смее се).

Мислиш, че не можеш да си направиш реална самооценка, а другите трябва да преценят що за човек си?
По-скоро да. Много от актьорите създават някаква илюзия за това какво са – персонаж, който всъщност не са. Например, понякога си харесват някой герой от сериал и решават, че отсега нататък ще бъдат този герой, защото им харесва. Аз се старая да се разграничавам от това, защото в противен случай сега щях да бъда един млад Шаки или комунистът от „Дървото на живота“. Имам колеги, на които знам със сигурност, че започва да им се променя дори начинът на изказ спрямо даден герой – толкова много си го харесват. Или пък усещат, че публиката го харесва. Но това бързо ще отмине – публиката както бързо обича, така и страшно бързо забравя. Така че и някакви култови роли от сериали много бързо отминават. Ние не сме вечни – няма да останем в историята като Чаплин. Това поне е сигурно.

Защо?
Защото той е бил новатор, той е бил нещо, което дотогава не го е имало, а ние сме едни изпълнители – опитваме се да бъдем по-креативни, доколкото е възможно, борим се с „вятърни мелници“, за да можем да успеем да наложим някакви интересни нови герои, които се запазват, но България е твърде малка, пазарът е малък и все по-малко хора те помнят.

Нека те върна в детството ти. Роден си в Дубай. Помниш ли какво беше там?
Не, от Дубай нямам никакви спомени. Имам спомени по-скоро от стара София, от старите къщи, от прескачането на огради, краденето на джанки.

Пристигаш в България на около 6-годишна възраст. Труден ли ти беше преходът – възрастта, в която си бил, е доста крехка?
Ами нямам някакъв сериозен спомен. На пет години и половина какво да помня? Не помня кой знае какво... Може би, че бях различен – заради името си, заради произхода си. Винаги съм бил различен от останалите. Не знам дали ме дразнеше... Много е странно, защото, когато детето усеща, че е различно, чисто психологически се дразни. Иска да е еднакво с останалите. А мен ме кефеше да бъда различен. За тогава беше много странно, но сега си го обяснявам – когато целият клас ходеше със сини престилки на училище, аз ходех с шарено пуловерче и джинси. (Смее се) Всички бяха с къси косички, а аз с дълга – тип „Бийтълс“. Това ме е зареждало по-скоро, не ме е натоварвало.

А мислиш ли, че именно чувството, че си различен е спомогнало и е дало отражение върху това да станеш актьор, да влизаш много лесно в различни роли, да се приспособяваш бързо в различни среди?
Истинското самоосъзнаване като актьор при мен стана на много по-късен етап – бях на близо 30 години, отдавна вече бях завършил ВИТИЗ. Не знам дали онзи преход ме е променил, или ме е направил различен. Знам едно нещо, което правих, и ме научи да бъда такъв. Като ученик продавах касетки на "Петте кюшета" с моя най-добър приятел Рафи – Рафаел. Продавал съм царевица, продавал съм цигари и алкохол. Карал съм такси във втори курс! Пробвал съм различни професии, т.е. пробвал съм се да бъда различен непрекъснато. Искам да ти кажа, че ако ти караш такси четири месеца, ставаш таксиметров шофьор. Образите, които срещаш, хората, които срещаш – научават те на много неща. Аз винаги гледам човек с голямо възхищение, когато ми разказва неговата си история. В такива моменти се чувствам като някакъв психолог. Ако човек се затвори в неговия си кръг – при мен сред актьори, ще научи всичко за една година. Но онзи, другият житейски опит аз срещах на толкова много различни места.

А родителите ти? Какви хора са?
Ултраартистични! Баща ми почина, когато бях на 20 години. Майка ми винаги ми е давала устрем да работя, да се развивам – независимо какво правя. Тя винаги е смятала, че едно момче трябва да работи, за да не мисли за глупости. Например, когато виждаше, че аз съм започнал да карам такси, спестявал съм си пари – това бяха едни много чаровни неща за някой младеж. Истината е, че аз не пиех и не пушех, а на купоните освен да се занимавам с девойки, както всяко младо момче, друго не ми беше интересно. Затова реших, че мога да правя нещо – като студент на трима действащи актьори, те винаги имаха неясен график. И когато от ден за ден правехме програмата, имах свободно време да правя и странични неща. После вече започнах сериозно с Народния театър, правехме представления, но смятам, че занимавайки се с вече споменатите професии, те ме караха да научавам повече герои.

Бил си гордост за родителите ти като подрастващ. А какво стана, като порасна – как дойдоха по-сериозните роли?
Всъщност първо започнах с телевизия. Бях в Английската гимназия, когато започнах да снимам филмчета. Първият ми филм, в който участвах, спечели „Златна роза“ - на Иван Ничев, „1952: Иван и Александра“. Беше доста успешен филм, Сашо Морфов играеше. После започнах в една детска студия - „Къси панталонки“ към „Сълза и смях“ - и така, лека полека, започнах да работя,  още преди да ме приемат във ВИТИЗ. После, като ме приеха, започнах по-сериозните неща.

Когато средата се променя, всичко се променя...
Да, така е.

А ролите – винаги влизаш в някакви критични точки – или се превъплъщаваш в човек, от който тръпки да го побият, или си някакъв безумен образ. Ти ли ги избираш тези роли, теб ли те избират за тях?
Ами то така се случва, че като видя някакъв сценарий и повечето случаи ме канят за нещо, за което не ставам. Т.е. аз ставам, но като съм го играл веднъж и вече не ми е интересно. За „Дървото на живота“, например, ме питаха какво искам да играя. И аз тогава си харесах куция Илия (Смее се). Оказа се, че за този образ вече има актьор и аз им казах: „Ами добре, тогава ще си взема комуниста!“ Можеше да играя някой друг, но исках нещо, което е тотално различно от мен. Така стана и с „Корпус за бързо реагиране“. Когато ми предложиха рома, аз им казах: „О, не. Ром няма да играя“, защото мислех, че подходът им ще бъде да играя някакъв типичен ром. В следващия момент обаче като видях сценария – толкова гениално написан, че героят е някакъв умен ром, който говорил три езика, има изложба в Лувъра, си казах: „О, тази роля е много приятна!“

Добре тогава, да те попитам така: Как избираш ролите си?
Горе-долу винаги търся нещо, което не съм играл. Иначе актьорът става едно клише, започва да се спасява. Сега, ако бях куция Илия, който в сериала се разви като най-голямата гад, щях да се припокрия с Шаки от „Стъклен дом“.

Ама Шаки пък беше твърде гаден!
Беше гаден, да. Ама жените го харесваха (Смее се)

А каква роля не би изиграл?
Ролята на красив секси мъж не бих изиграл (Смее се).

Е, как? Не искат ли всички да бъдат красиви секси мъже?
Боже, това е толкова безсмислено. Не съм играл такава роля, ама и не искам. А и никой не вижда според мен такова нещо (Смее се). Обаче, сериозно – какво е предизвикателството да играеш секссимвол? Какво може да го привлече човек в подобна роля, т.е. - какви диапазони има подобен образ? В тези роли няма нищо двупластово. Шаки, например, беше интересен, защото имаше много пластове. Той беше гад, но си имаше защо. Преживяваше някаква любовна история. В него се сблъскваха три неща – беше изоставен от майка си; иска да развали щастието на някой друг, защото е влюбен в една жена; не беше служител на някой, а е равнопоставен. Беше интересен, но и защото сценаристите го бяха направили много приятен като образ.

А в „Корпус за бързо реагиране“? Как хареса Кутрум?
Това е комедия – нещата са малко по-първични, няма как героите да имат твърде голяма дълбочина, някакви преживявания. Хубаво е главните герои да имат някакви взаимоотношения, но при Кутрум пак има колоритност – той е ром, който обаче е много умен мъж. Това го прави много ярък, защото в най-неочакваните моменти си показва циганията, както се казва. Не може да избяга от нея (Смее се).

Обаче ти пък наистина не можеш да избягаш от различността. Страх те е от нещо и се опираш на нея ли?
Да – винаги ме е било страх да бъда служител, да ме третират като такъв, независимо какво правя. Има някои режисьори, които правят така – директно влизам в скандал с тях. Ние, актьорите, сме творци, ако някой мисли, че просто може да ме уволни и да вземе друг на мое място – да заповяда. Както се казва: Следващият, моля! Някои казват, че няма незаменими хора. Аз казвам, че има неповторими хора. Начинът, по-който аз ще направя дадена роля, ще бъде неповторим . Друг може да я направи по различен начин, но не и по моя. Това те прави различен!

А театърът?
Живият контакт с публиката е най-хубавото нещо, което можеш да имаш в театъра. Но това, че трябва да изиграеш 350 представления по един и същ начин, може да ме убие. Това е един кошмар – да правиш едно и също. Киното го снимаш веднъж и край – остава завинаги в историята.

В предварителния ни разговор си говорехме за добротата и лошотията в последно време. Коя е последната добрина, която направи ти?
Ами, аз си търся някакви малки неща. Вярвам, че несъзнателно променяме хората – помагаме им да правят някакви добрини. Имам един много добър приятел, който примерно ходи при бабите на пазара и от тях си купува магданоз, моркови. Купува си нещо за 30 стотинки, оставя им по 3 лева. Не ходи по хипермаркети. За ей такива дребни неща говоря аз – приятни, а хората забравят за тях.

Ти си от арабски произход. А по вероизповедание?
Православен християнин от много поколения назад.

Празнуваш Коледа значи?
Да, даже винаги постя, но да си призная тази година не успях. Иначе си постя редовно – и за Коледа, и за Великден, и за Малка Богородица през лятото.

Идват празници. Половинката ти Калина е в Лос Анджелис с двете ви деца. Там ли ще прекарате почивните дни?
Не. На Бъдни вечер сме в Ел Ей, но после заминаваме за Маями с децата. Най-добрите ни приятели са там и ще изкараме празника на топло. Децата искат да плуват и да гледат рибки в морето, което се случва по това време в Маями.

Каква е равносметката ти за 2013 г. - хубава или лоша година беше тя за теб?
О, не мога да ти кажа. Аз не ги деля на хубави и лоши години, нямам такива усещания. Щом сме здрави, значи е била хубава. Ако някой се е разболял – не е била хубава. Наистина, назад човек като се обърне и помни, колкото и драматично да звучи, годините, в които е починал някой близък или се е разболял някой близък – тези години се помнят. Мога ли да различа иначе толкова годините? Е, ако взема първата си огромна награда, ще кажа, че ще я запомня. Но като цяло не мога да кажа, че нещо толкова огромно се случва – всеки работи, старае се да се развива в професията си. За мен, ако всички сме здрави – пожелавам го и на приятели, и на завистливи врагове – това е най-хубавото.

Надеждите ти за 2014 г.?
За жалост има толкова много начумерени хора напоследък, че имам чувството, че започват да смазват усмихнатите около тях. Не знам, малко драматично би звучало, обаче българите загубихме надежда какво ще се случи в политическия ни свят и според мен оттам идва проблемът. Като падна през 89-а режимът, всички бяха оптимисти, че бързо ще се оправим. Сега се оказва, че минаха толкова много години, а хората изобщо не знаят какво става – не знаят за кого да гласуват на следващи избори, не знаят какво ги чака, какво ще се случи. Няма нещо, с което да усетим, че нещата генерално тръгват и се оправя тази държава...

В началото на 2014 г. комедията „Корпус за бързо реагиране 2“ тръгва по кината. Затова: Как да спасим света с усмивка? Как да сме позитивни?
Да направим целенасочено добро – да помогнем на дечица в нужда, да спасим куче. Нещо! Така, че призивът ми е: Направете добро!