Знам защо идваш и ще те помоля да спреш...
Спри да хвърляш камъчета и бутилки във мен. Може да изглеждам голяма, но не съм силна.
Спри да хвърляш кал във лицето ми и да ме нараняваш... Уморих се вече. Нямам сили за борба.
Гледаш ме тъжно...
Знам, че животът е труден, но не си го изкарвай на мен...
Моля те, недей.
Ти си още дете, ще ме разбереш. Възрастните никога не слушат.Все обясняват нещо и хвърлят предмети със злоба по мен. Но децата, да децата, те понякога ме изслушват. Бъди и ти от тези, ще можеш ли?
Благодаря ти.
Историята ми е стара, дълга, безспирна. Всяка моя капка носи със себе си отминали дни и мечти. Мое дете е дъждът, мой потомък е снегът. При мен идват много, отиват си още повече... Всеки се задържа колкото иска и ме обича така, както на него му харесва, ала никой не остава.
Не съм сама... Не...
По моите води минават кораби, лодки, хиляди мрежи са пуснати... И макар толкова пълна, „уж” оживена, аз се чувствам сама, предадена толкова много пъти. Отминаващи пътници, деца, които някога са се къпели в бреговете ми до хора, които редовно изхвърлят мечти и омразни предмети в мен със сила и злоба. Омръзна ми да отразявам техните образи, да се оглеждат в мен, да попивам с кристалните си безцветните води омразата им към самите тях, омразата им към всичко и всички. И така ме боли... Всеки удар, всеки допир от поредния падащ предмет ми носят толкова болка, падат и стържат по моето дъно...сякаш някой дялка с длето по изтънялата ми от векове душа. Но кой го интересува? Всички те знаят, че някъде там има река и когато почувстват, че светът им е разклатен от негативни емоции просто идват и хвърлят. Каквото им падне... Понякога дори самите те ми подаряват телата си. И за пореден път нещо, чието място не е в мен седи заглоздено там. А аз няма как да го върна, никой не ми дава това право. Никой не ме попита искам ли да съм това, в което те ме превърнаха. Тези чудовища, които ме покориха и взеха силата ми и ме превърнаха от стихийна кралица в слаба, изнурена пепеляшка, на която остана само прахта от краха на великото й минало. Няма кой да ме освободи, кой да ме пречисти, да ми върне предишния ми вид. Да ме възвеличи и да ме върне на трона ми, за да мога да управлявам кралството сред кристална чистота. Не физически. Душено.
С тъга си спомням онова време, когато наоколо нямаше сгради, когато всичко беше зелено, нямаше мрежи, а чистотата и невинността ме съпътстваше по дългия ми път, който извървявах всеки ден. Всичко бе толкова чисто и непорочно. Слънцето всяка сутрин се оглеждаше в кристално чистите ми сини води и ме поздравяваше весело. Шумът на листата беше единственият звук, единствената музика, която аз чувах. Ден и нощ птичките пееха своите песни необезпокоявани от никого. А аз... аз бях влюбена. Бях влюбена във морето толкова силно, колкото никога никой не ще бъде. Секундите, в която водите ми усетеха морската сол аз знаех, че моята любов е истинска, споделена и чиста. Тогава потръпвах от блаженство и целувах със страст водите, които отвръщаха на моята любов. И така, през вековете, любовта ни растеше и ставаше все по-мощна. Мислехме, че светът е в краката ни, защото ние бяхме две стихии, които танцуваха в свят на любов. Ние бяхме идеални, в нас се оглеждаха всички, ние бяхме пример за истинската любов, за доказателство, че любовта няма граници и може да бъде вечна...
Ала грешахме, мислейки си, че вечността е пред нас...
Защото се оказа, че всичко си има край.
Малко по малко по моите брегове започнаха да се заселват хората, а заедно с това започна и моята бавна смърт. Не тази смърт, която разяжда трупа, а тази която разяжда мечтите, любовта, надеждата и вярата. Още помня как усетих първата въдица забила се в мен... Обикновен летен ден, слънцето за пореден път се оглеждаше и ме топлеше, когато усетих странна болка. Нещо се забиваше в мен. Реших, че може би не съм усетила правилно и пренебрегнах това събитие. Но след известно време усетих как нещо от мен бива изваждано насила. Дърпаше се със всичка сила, но безуспешно. Уплаших се и изведнъж съзрях - хората бяха отнели насила една риба от моите води.
Странно чувство ме обзе. Не знаех как се нарича тогава, ала сега ми е толкова познато. Наричате го гняв. Разгневих се, призовах дъжда на помощ, коритото ми преля и хората се разпръснаха бързо. Помислих си, че съм спечелила битката...
Ала това беше само началото на една изгубена война...
Те се връщаха, колкото и да бяха нежелани и гонени.
Те винаги намират начин да победят.
Може да е пагубно дори за тях, но никога не се предават.
Трябва да са по-силни от природата.
И накрая аз се предадох. С годините положението ставаше все по-зле. Замърсяваха водите ми, изхвърляха отпадъци, ловяха риба с огромните си мрежи. До ден днешен нищо не се промени. Постепенно замърсявайки мен, аз започнах да опетнявам морето. И изведнъж усетих, че и морето беше наранено. Но много повече. Беше криело от ме своята тайна. Тайната истина за хората, за ужасните им постъпки и дела... Защото просто ме е обичало. И така един ден аз усетих как отдавна нашата любов бе мъртва. Хората я бяха убили. Защото ние вече не сме чисти, непорочни и неопетнени от безчинствата, които са се извършвали с нас. Един ден аз усетих, че допирът му не е такъв какъвто преди, усетих неговото отвращение от мен. Бях толкова наранена... Отблъсната, пренебрегната. Бях съжалявана ... Трябваше ми много време, за да свикна с всеобщата ни неприрязън един към друг.
И днес...
Днес, Дете мое, аз нямам сили. Нямам сили за нищо. Чувствам само как от мен някой ден няма да остане нищо. Само куха черупка с изхвърлени мечти и кости.
Защото такива сте вие хората. Не знаете как да обичате истински, неподправено и чисто.
Винаги трябва да имате полза...