Размисли

Н�о �ога, преди много години, прочетох някъде, че след безкрайно изтощителен преход белобрад старец и неговият малък внук стигнали до извор. Внукът предложил на дядо си пръв да утоли жаждата си. Старецът му отговорил, че пръв трябва да пие по-младият. И отстъпил встрани. Помня, че тези думи много ме поразиха, защото дотогава бяха ме учили, че старите хора трябва да се уважават и да им се отстъпва във всичко. А ето че се оказа, че има такава ситуация в многообразния ни живот, когато не младият, а старият отстъпва, дава път.

Ще ме попитате защо ви разказвам това? Знам ли? Нека помисля!
 
Всеки опитен турист ще ви каже, че няма нищо по-радостно, по-ободряващо и по-освежаващо от среща с извор. Звукът на свободно течащата вода гали ухото. Видът на кристално чистите поточета, стичащи се по зелените от мъх камъни, радва очите. А предвкусването на удоволствието от отпиване на живителната течност изпълва с енергия уморените ти крака. След това заставаш над извора, навеждаш се, напълваш шепите си и ги доближаваш до изпръхналите си устни. Студената вода те изпълва от главата до петите, чувстваш прилив на сили, възвръща се радостта от живота. И пак се навеждаш, и пак напълваш шепите си, и пак пиеш ли пиеш и не можеш да се напиеш. Но всеки път правиш едно и също нещо – навеждаш се като за молитва пред Бог над водата, благославяш извора, природата, земята. 

А старите селски чешми? Не правим ли същото – отиваме при тях, навеждаме се над чучура, подлагаме шепите си, напълваме ги с чистата вода и я поднасяме към устните си. И пак се навеждаме, и пак напълваме шепите. И с всяко навеждане сякаш отправяме молитва към Бога за предоставената възможност да се порадваме на най-голямото благо, най-голямото чудо на земята – водата.

Да-а-а, забравих за кладенците! Дълбоки, кънтящи и плашещи, с проблясващата някъде долу вода с размери на петаче, тези кладенци винаги са били знак за живот. Има ли кладенец, има вода, а значи има и живот. Вслушайте се в думите на мъдрия ни народ: “Вади си вода от новия кладенец, но не плюй в стария”.., “Не плюй в кладенеца, от който пиеш вода”. И пак – надвесваме се, навеждаме се над кладенеца, сякаш отправяме молитва, сякаш благославяме Бог.

Когато вкарахме чешмите в къщите си, когато ги качихме нависоко по етажите – четвърти, десети, двадесет и пети – ние спряхме да се навеждаме над водата, спряхме да отправяме молитви, спряхме да я ценим. Започнахме да гледаме от високо на водата. Просто врътваме кранчето и приемаме живителната течност като даденост, като нещо, което се разбира от само себе. А когато някой е спрял водата и чешмата ни е суха, ние се вайкаме и се тюхкаме и звъним ли, звъним по телефона, за да чуем от дежурния служител, че:” Върви планов ремонт, проявете търпение! Водоподаването ще бъде възстановено в 18:00 ч.”. И сядаме пред умълчаната чешма и чакаме с надежда, че водата ще дойде по-рано от обявеното. Нищо, че мирише на хлор, нищо, че е мътна, нищо, че не става за пиене и за миене – вода е.

Често пъти поглеждам географската карта на България, която виси на стената в стаята ми, и се радвам на това, което виждам: имаме си планини, равнини, низини и реки. Имаме си и море. Имаме си всичко, за което другите народи биха могли и сигурно ни завиждат. Но ме натъжава мисълта, че не ценим даденото ни от Бога. Натъжава ме, че не се вслушваме в предупрежденията на хората, които ги боли за нашата природа, че я съсипваме, че я унищожаваме, че я отнемаме от нашите деца и внуци. Притесняват ме тези предупреждения, но най-много ме притесняват тези, които се отнасят за водата – хора, пазете я, ще дойдат дни, когато ще я събирате капка по капка, за да я дадете на детето си, на внучето си, на болната си майка. И ще се водят войни за нея, защото ще струва по-скъпо от златото.

Та, сетих се защо ви разказах за стареца и неговия внук. Защото отдавна исках да кажа, че трябва да променим известната пословица, че “Никой не е по-голям от хляба” с друга -  “Никой не е по-голям от водата!”