Нк културата й се наложи да оцелява тази година с най-ниския бюджет от поне два сезона назад. След редукция артсубсидията за 2010 г. бе намалена на 92 289,10 млн. лв. За сравнение - културният бюджет през 2009 г. бе 121 899,6 млн. лева, а през 2008-а - 103 942,0 млн. лева.
Проектобюджетът за 2011 г. е публикуван в сайта на Министерството на финансите. Оттам научаваме, че за култура са предвидени малко над парите, с които творците се справяха тази година - 94 569,1 млн. лева.
В Министерството на културата умуват как артистите и музикантите ще могат да харчат и приходите си от билети. Засега не е ясно дали и как точно ще бъдат въведени делегираните бюджети в сценичните изкуства.
Хората на духа обаче се питат и друго - само с пазарски сметки и шумолене на банкноти ли ще мерим ползата от изкуството?
През последните години се будя нощем, чувам, че някой плаче наблизо. Дали това не е тате? Или майка ми? Не, лека им пръст. Но усещането за тревога не си отива. И полека-лека това се превръща в мъка. От малък ме водеха на театър, на концерти и по изложби, и като се надигне мъката, като стане непреодолима, бягам при картините... Картините на художниците, на музикантите, на артистите.
Макар и за кратко, за ден-два, мислите ми тръгват в друга посока и не се плаша чак толкова от неизвестното. Преди време редовно бягах в поемата на Георги Борисов "Живия бог". Четях я сам, на глас.
Защото... културата е занимание самотно. Вътре в твоята личност се срещат различни светове. И независимо че сме хиляда души заедно на концерт, това е строго лично, интимно преживяване. Затова е толкова силно - засяга всеки, но по различен, негов начин.
А всяка стадност е убежище на бездарието.
Все едно какъв е произходът на тезисите - социалистически, ницшеански или демократичен... Онези, които търсят истината в изкуството, не могат да маршируват в строй, защото откривателите на истината винаги са еретици. Защото това е полет, който не е привилегия за избрани. Изкуството е присъщо на всички, стига да искат да го открият в себе си.
Преди години една вечер в Созопол, в къщата на моя приятел Сашо Главата - огромен, див, потомствен рибар - и майка му, леля Дочка, се разпяха. Пяха оперни арии. Отначало "Наздравица" от "Травиата" - "Да вдигнем чаши..." После дуета на Леонора и граф Ди Луна от "Трубадур", накрая арията на Каварадоси от "Тоска". Имах усещането, че слушам на живо най-нежните ерихонски тръби.
На сутринта пред къщурката леля Дочка пееше за себе си - няма да повярвате! - "Непорочната богиня", "Каста дива". Тя нямаше музикално образование, просто обичаше операта. Гласът й варираше от сопран до контратенор, което на специалистите в Консерваторията би прозвучало ужасяващо, но именно в това бе прелестта в пеенето на тази жена. Лека й пръст.
Това се случи в Созопол, на "Рибарска" 16. Като минете оттам, поклонете се.
Културата и изкуството са неконтролируеми. Те не се управляват, подкрепят се. На нито един икономист не може да му излезе сметката, когато реже пари за култура, защото непросветените финансисти искат при вложени 10 лева да им се върнат 15.
Инвестициите в културата често се връщат с такива мащаби, че компютрите на Министерството на финансите няма да могат да ги пресметнат. Ако прочетете внимателно есетата на Йосиф Бродски, ще намерите следния абзац: "Когато започнах да развивам своята преподавателска кариера в САЩ след получаването на Нобеловата награда и започнах да предлагам на различни американски университети теми за моите лекции, много често получавах отговор - тук наскоро бяха двама много известни българи, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, и техните лекции са индентични с това, което вие предлагате."
Българи. В Америка, в Париж, в класиката... Да, с всички злобни забележки, които ще произнесат професионалните нихилисти, това са българи. Онова, което са "заработили" за България, не може да се побере в бюджета на държавата ни. Няма такава мяра.
Не ми казвайте, че народът ни е подивял, че му е нужна единствено чалга. В едно село до Провадия живее краварят Пенко Пенев-Пендоза. По социалистическо време той стана герой на документалния филм, наречен "Ген" заради съзидателния ген, който той разпространяваше около себе си.
Минах да го видя една неделя и седнахме "да ядем хляб" под асмата в обора. Той е там непрекъснато, 365 дни в годината. Не беше чувал как Силви Вартан изпя преди години в София "Облаче ле, бяло". Но когато по телевизора пуснаха отново тази песен, този корав черен мъж стана прав. А наоколо тор...
И пак чувам, някой там плаче.
В криза сме. Но в кризата ще е още по-страшно, ако ги няма хората на изкуството, които не с примери, а с това как живеят ни изваждат от отчаянието.
Коко Азарян дойде един ден и каза: "Майна, сега в Народния театър има изключителен състав за "Вишнева градина" на Чехов. Искам да я поставя." И след 2 месеца почна репетиции.
Уж всичко вървеше както трябва, но ракът се разви страшно бързо. Той, както си беше слаб, съвсем изпосталя, ходеше по болници, подлагаше се на всякакви лечения. Имаше надежда. После пак дойде в театъра и няма да забравя неудобството, с което ми каза, че трябва да спрем репетициите, защото в Истанбул му предложили нов вид операция.
Замина, стоя два месеца. Върна се и каза: "Продължаваме." Цялата трупа се скупчи около него с надежда, че репетициите ще го подкрепят някак си. Не след дълго, без да ме гледа в очите, ми рече, че няма как, пак влиза в болница, за най-важната операция...
Артистите разбираха всичко, но стискаха души зад зъбите. След два дни Коко, професор Крикор Степан Азарян, се появи в театъра и ми разказа, че били го обръснали вече и като влезли в операционната, той разбрал от бялото по стените, че връщане оттук няма.
"Продължаваме репетициите." Каза го сухо. Без емоции. Премиерата се случи. Публиката идваше в театъра всяка вечер, а не след дълго Коко си отиде от нас. За да ни каже, че театърът е по-добрият начин на живот.
... Нужна е културна пирамида с възможно най-широка основа - читалища, кръжоци в училищата, оркестри, танцови и театрални състави, народни надпявания, музеи и галерии във всяка паланка, оперни трупи и театри, киноклубове, филмова мрежа. И това постепенно да се завихря, да се разширява и да се множи, да се изкачва към върха, който се нарича нация.
Преди седмица моят приятел от 30 години, личният ми турчин Вежди Рашидов, сега министър на културата, рано сутринта, нямаше още 8 ч, излезе от Министерството на финансите. И понеже то е до Народния театър, седнахме в кафенето отсреща.
Това беше друг Вежди, с празен поглед, без закачки, без разкази за Сезар и бай Дечко, без живец. Кафето - горчиво. По-горчиво беше обаче мълчанието.
Нищо не каза. Стана да си върви, обърна се и рече: "Току-що им казах, че българското министерство на културата е най-бедното министерство в Европа. Не косовското, не македонското. Българското."
Като престане да бъде министър, Вежди пак ще ми е приятел. Заради отчаянието, което го е обзело. Заради глината, която не беше успял да изчисти от костюма си....
... Всеки ден, като тръгна на работа и застана сутрин пред сградата на Народния театър, аз спирам за миг и си задавам един и същ въпрос: "Нима е вярно, че работя в тази светиня? В този пантеон, построен от едни по-умни и по-мъдри от нас българи, които са ходили из София с цървули от нещавена кожа, но са го направили въпреки нищетата и недоимъка?!"
Нямате представа колко съм щастлив.
И вчера, като се загледах отново във фронтона на Народния театър, за да се поклоня като всяка сутрин на нашия храм, някак си се открои името на патрона на театъра - народния поет Иван Вазов.
И разбрах кой там плаче.
Една българка.
Баба Илийца.
Неутешимо.
------------------------------------
Пълния текст на статията на Павел Васев четете в trud.bg
Източник:
БГНЕС
